— Сър, описваш ги като истински полубогове. Бих дал много да мога някога да ги видя. Но може би някой път да съм се срещал с тях, само че без да знам.
— Такъв случай едва ли е възможен, сър. Всеки, който ги познава, знае, че макар и непознат за вас, ако някой от тях влезе в този момент тук, незабавно ще разберете, че е Олд Шетърхенд или пък Винету.
— Ами оръжията им? Действително ли са толкова великолепни, както се приказва?
— Така си е, сър! Сребърната карабина на Винету никога не е стреляла, без да улучи. По своему тя си остава ненадмината. Мечкоубиеца на Олд Шетърхенд е като ревящ лъв, на когото никаква плячка не може да се изплъзне колкото и бързо да бяга.
Ами карабината «Хенри»! Аз съм бил оръжеен майстор и разбирам от тези неща. Струва ми се, че Хенри е изработил само десетина такива карабини, но кой ги притежава, къде са те? Известна е само карабината на Олд Шетърхенд. Това оръжие, поначало само един мъртъв предмет, макар и с майсторска изработка, се превръща в неговите ръце в живо същество, научило се да мисли, да пресмята и да се подчинява. Вярно, че след три пробни изстрела Олд Шетърхенд може да се обзаложи на каквото искате, че ще улучи целта с всяка чужда пушка, ала щом в ръката му е неговата карабина, той просто ще те повали на земята, ако дръзнеш да му предложиш някакъв облог. Той знае, не, той просто усеща как куршумът му ще улучи точно в целта още докато патронът му е в джоба. Той и неговата карабина имат една душа, една мисъл и една воля. Разбираш ли?
— Не.
— Защото не си ловец, не си възрастен стрелец. Тези три пушки имат неоценима стойност. Човек не може току-така да каже коя е за предпочитане пред другите, но аз непременно бих избрал карабината «Хенри». Ако някой предложи на собственика й десет, двайсет хиляди, че и повече долари, аз съм убеден, че Олд Шетърхенд усмихнато ще му обърне гръб. Преди смъртта му тази пушка не бива да преминава в чужди ръце, макар и само за да бъде разгледана, защото у всеки друг тя скоро ще изгуби стойността си и ще се превърне в едно съвсем обикновено мъртво оръжие, което няма да има душа, нито ще знае що е покорство. Това ще е равно на убийство за карабината.
— Lack a day! [15] Сър, ти ставаш направо лиричен! Никога не съм чувал някого да говори така за едно оръжие. А преди малко ти твърдеше, че не си можел да разказваш!
— И не мога, но както споменах по-рано, бях оръжеен майстор, а сега съм ловец. Аз твърдя, че всяка пушка — позволете ми да се изразя така — си има душа, която всеки стрелец трябва да изследва, да се научи да разбира и да обича, след което двамата ще имат само една воля. Онзи, който не е специалист и все още не си е имал ядове с негодни пушкала, не разбира от тези неща и само ще се изсмее. Ако искаш, смей се и ти, нямам нищо против!
— И през ум не ми минава! Възгледите ти са наистина необичайни, но ми харесват почти толкова, колкото ми харесваш и ти самият.
— Тъй, значи ти харесвам, сър, a? Well, ама тогава бъди така добър да ми кажеш къде можем да подслоним конете си. Много ми се иска да съм сигурен, че ще имат покрив над главата си, защото преди малко ти спомена за индианци.
— И на теб ли следите им се струват подозрителни?
— Естествено! Този мъдър «halfbreed» може да мисли каквото си ще, но аз знам кое как е.
— В такъв случай ви предлагам склада за инструменти, който има хубава и здрава ключалка. Моят управител ще ви заведе и ще се погрижи за вода и храна за животните.
Посоченият от инженера човек с готовност стана от мястото си. Кас и Хас излязоха подир него навън и отидоха при конете си.
Белите железопътни работници бяха следили разговора с цялото си внимание. Неговата тема им беше не по-малко интересна, отколкото на техния началник. Инженерът използва отсъствието на двамата ловци, за да смъмри метиса заради поведението му, което бе прието от него с привидно спокойствие, макар че вътрешно кипеше от ярост. Така измина известно време, след което навън отново се разнесе конски тропот.
— Това пък какво е? — учудено попита инженерът. — Водят обратно конете, а в склада има предостатъчно място за тях.
Той отправи поглед към входа, но не видя да влизат тримата, които бяха напуснали помещението преди малко, а съвсем други двама мъже. Единият от тях беше бял, а спътникът му — индианец.
Белият не беше много висок, нито кой знае колко широкоплещест. Имаше голяма тъмноруса брада, а лицето му бе загоряло от слънцето. Той носеше легинси [16] с ресни и кожена ловна риза, която също бе украсена по шевовете с ресни. Беше обут с високи ботуши, чиито кончови бяха изтеглени чак до над коленете, а на главата му се виждаше широкопола филцова шапка, на чийто шнур бяха нанизани връхчета от ушите на страшната сива мечка. Под широкия му колан, изплетен от няколко кожени ремъка, бяха пъхнати два револвера и един закривен ловджийски нож. Изглежда целият колан беше пълен с патрони, а освен това по него висяха различни кожени торбички, в които навярно се намираха необходимите за всеки уестман по-дребни предмети. От лявото му рамо към десния хълбок бе преметнато навито ласо, изплетено от няколко ремъка, а на врата на ловеца, завързана за копринен шнур, висеше украсена с перца от колибри лула на мира, по чиято изкусно издялана глава бяха гравирани различни индиански знаци. С помощта на широк ремък през рамото на този мъж беше преметната необичайно дълга и тежка двуцевка, а в десницата си той държеше една по-лека едноцевна карабина, чийто затвор изглеждаше твърде необикновен. Това си личеше, въпреки че в момента карабината бе поставена в кожен калъф.