— Но не е имало лула.
— Не, не намерих лула. Той самият рядко е пушел. Но може да е държал малко тютюн за приятели.
— Несъмнено. Споменавам го само защото, ако аз се занимавах с това убийство, най-вероятно разследването ми щеше да тръгне именно от тук. Но моят приятел, доктор Уотсън, не знае нищо за случая, а и на мен няма да ми навреди още веднъж да чуя как са протекли събитията. Очертайте накратко само най-важното.
Станли Хопкинс извади от джоба си едно листче.
— Тук съм записал няколко дати от живота на убития капитан Питър Кери. Роден е през 1845-а, значи е умрял на петдесет години. Бил изкусен ловец на тюлени и китове. През 1883 година командвал кораб за лов на тюлени „Нарвал“ от Дънди. Тогава една след друга направил няколко успешни експедиции и на следващата година се пенсионирал. След това попътувал няколко години и накрая купил малкото имение Удманс Лий, недалеч от улица „Форест“ в Съсекс. Там прекарал шест години до смъртта си преди една седмица. Имало някои необичайни неща около него. Обикновено изглеждал като строг пуритан — мълчалив, мрачен човек. Домакинетвото му се състояло от жена му, двайсетгодишната му дъщеря и две прислужнички. Те не се задържали, понеже работата в Удманс Лий никак не била приятна, а понякога ставала просто нетърпима. Капитанът често се напивал и когато го прихванело, се превръщал в същински дявол. Известно било, че посред нощ пъдел жена си и дъщеря си от къщата, гонел ги из парка и ги пердашел, така че писъците им отеквали в цялото село. Дори на съд го били изправили, защото се нахвърлил да бие стария свещеник, който го убеждавал да промени поведението си. С две думи, господин Холмс, опасен човек е бил Питър Кери, а доколкото разбрах, не е бил по-различен и когато е командвал кораб. Викали му Черния Питър, и не само заради мургавата кожа и черната буйна брада, но и заради изблиците, които превръщали в ад живота на хората наоколо. Излишно е да уточнявам, че съседите никак не са го обичали и са странели от него; не чух една добра дума за него след ужасната му смърт. Вие, господин Холмс, сигурно сте прочели за бараката му в отчета от следствието, но вероятно приятелят ви не е чувал за нея. На неколкостотин метра от къщата той сам бил построил дъсчена барака, в която спял нощем; викал й „каютата“. Къщичката е малка, само с една стая пет на три метра. Държал ключа в джоба си, сам си оправял леглото, сам си чистел и не позволявал на никого да прекрачи прага й. От двете страни имало прозорчета с пуснати завеси, които никога не отварял. Едното гледало към пътя и когато нощем вътре светело, хората го сочели и се чудели какво ли прави вътре Черния Питър. Именно на това прозорче, господин Холмс, дължим една от малкото улики, които събрахме при разследването. Спомняте си, че един каменоделец на име Слейтър, идвайки от Форест роуд към един часа през нощта — два дни преди убийството, — докато минавал край парка, спрял и погледнал към светлото квадратче сред дърветата. Той се кълне, че върху завесата ясно се очертавала сянката на мъж, застанал в профил, и това не бил Питър Кери. Сянката била на мъж с брада, но къса и щръкнала, различна от брадата на капитана. Така твърди той, но преди това два часа е бил в кръчмата, а и къщичката е на известно разстояние от пътя. Освен това става дума за понеделник, а престъплението е извършено в сряда. Във вторник Питър Кери бил в едно от най-мрачните си настроения, зачервен от алкохола и свиреп като звяр. Фучал из къщата, а жените се разбягвали, щом го чуели да се задава. Късно вечерта се прибрал в бараката си. Към два през нощта дъщеря му, която спяла на отворен прозорец, чула ужасен крясък, но не му обърнала внимание, понеже не било необичайно да вика и да крещи, когато се напиел. Към седем часа сутринта едната прислужничка забелязала, че вратата на бараката е отворена, но ужасът на всички от този човек бил толкова голям, че едва към обед се осмелили да отидат и да видят какво е станало с него. Когато надникнали през отворената врата, пред тях се открила толкова страшна гледка, че се втурнали към селото, пребледнели от ужас. Един час след това аз бях вече на местопрестъплението и поех разследването. Както знаете, господин Холмс, не се плаша лесно, но кълна ви се, че потреперих, когато надникнах в онази стаичка. Мухите бръмчаха в хор, а подът и стените бяха като в кланица. Стаята наистина бе като каюта на кораб. В единия край имаше койка, моряшки сандък, разни карти и схеми и картина на „Нарвал“, на полицата бяха наредени корабни дневници — съвсем като в капитанска каюта. И сред всичко това изпъкваха лицето му, сгърчено като на грешник, подложен на адски мъчения, и отметната в агония глава с щръкнала нагоре буйна прошарена брада. Мощният му гръден кош бе пронизан от стоманен харпун, забит в дървената стена зад него. Напомняше бръмбар, прикован в хербарий. Беше мъртъв, разбра се, като смъртта явно е настъпила в мига, когато е надал последния си ужасен вик. Познавам вашите методи, сър, и ги приложих. Забраних да се мести каквото и да било и внимателно разгледах земята отвън, както и пода на стаята. Нямаме никакви следи.