— Точно така, господин Холмс. Оцених този факт и заключих, че убиецът го е изпуснал, когато е хукнал навън. Беше недалеч от вратата.
— Предполагам, че сред вещите на убития не са намерени акции?
— Нито една.
— Имате ли някакви основания да подозирате кражба?
— Не, сър. Нищо не е докосвано.
— Скъпи приятелю, този случай обещава да се окаже доста интересен. Значи е имало нож, така ли?
— Сгъваем нож, неотворен. Беше в краката на убития. Госпожа Кери потвърди, че е на съпруга й.
За малко Холмс потъна в размисъл.
— Е — рече накрая, — май ще се наложи да огледам на място.
— Благодаря ви, сър. За мен ще е истинско щастие.
Холмс шеговито се закани с показалец.
— Преди седмица задачата щеше да е по-лесна — каза той. — Но и сега посещението ми може да не се окаже напълно безрезултатно. Уотсън, много ще се радвам да ме придружиш, ако имаш свободно време. Хопкинс, можете да повикате файтон, след петнайсет минути съм готов да потегля за „Форест“.
Слязохме на малка гара и известно време пътувахме сред дърветата, останали от просторните гори, които навремето са задържали саксонските нашественици — непроходимия гъсталак, бранил в продължение на шейсет години Британия. Големи части от горите бяха изсечени, тъй като областта е била първото средище на обработка на желязо в страната и дърветата са се използвали за топене на рудата. Сега занаятът се бе изместил към по-богатите находища на север и единствено опустошените дъбрави и огромните белези в земята напомняха за предишното оживление. В една просека на горист хълм видяхме дълга и ниска каменна къща, а недалеч от нея се виеше пътят. По-близо до него, обградена от трите страни с гъсталак, бе къщичката, обърната с вратата и с един прозорец към нас. Това бе местопрестъплението.
Станли Хопкинс ни отведе първо до къщата, където ни представи на съсухрена сивокоса жена, вдовицата на убития, чието измъчено и прорязано от дълбоки бръчки лице и зачервените й очи със затаен в тях ужас говореха за дългогодишното страдание и тормоза, на които е била подложена. До нея беше дъщеря й, бледо русокосо момиче, което с предизвикателно блеснали очи ни каза, че се радва за смъртта на баща си и благославя затрилата го ръка. В дома на Черния Питър Кери продължаваше да цари ужас и когато излязохме на слънце, въздъхнахме с облекчение и тръгнахме по пътеката, отъпкана през тревата от жертвата.
Бараката беше съвсем проста постройка, дървена, с дъсчен покрив, с един прозорец до вратата и един отзад. Станли Хопкинс извади ключа от джоба си и посегна към ключалката, но в следващия миг застина, а на лицето му се изписаха тревога и изненада.
— Някой се е опитал да разбие вратата — каза той.
Нямаше съмнение в това. По дървото имаше следи от остър инструмент, бели под боята, сякаш току-що направени. Холмс оглеждаше прозореца.
— Опитвал се е да влезе и от тук. Не е успял. Май е бил много беден крадец.
— Много странно — каза инспекторът. — Ей Богу, тези белези ги нямаше снощи.
— Може пък някой от селото да е проявил любопитство — предположих.
— Малко е вероятно. Малцина биха се осмелили дори да стъпят наоколо, камо ли да се опитат да разбият вратата на бараката. Вие какво мислите за това, господин Холмс?
— Мисля, че съдбата е много благосклонна към нас.
— Искате да кажете, че човекът ще се появи пак?
— Много е вероятно. Не е очаквал, че вратата ще бъде заключена. Опитал се е да отвори с джобно ножче. Не е успял. Какво би направил?
— Би се върнал следващата нощ с по-подходящ инструмент.
— И аз така мисля. Ако не го причакаме, пропускът ще е само наш. Да разгледаме сега бараката отвътре.
Следите от трагедията вече ги нямаше, но мебелите в стаичката все още бяха на местата си от нощта на престъплението. В продължение на два часа Холмс най-съсредоточено разглеждаше всички предмети, но по изражението му личеше, че не намира онова, което търси. Само веднъж прекъсна старателното си дирене.
— Вземали ли сте нещо от тази полица, Хопкинс?
— Не, нищо не е местено.
— Но тук липсва някакъв предмет. В този ъгъл на полицата слоят прах е по-тънък. Може би е имало легнала книга. Или кутия. Е, повече нищо не мога да сторя. Хайде да се поразходим из красивите дъбрави, Уотсън, и да посветим няколко часа на птиците и цветята. Хопкинс, по-късно пак ще се видим тук, за да разберем дали ще успеем да се запознаем по-отблизо със снощния посетител.
Минаваше единайсет часа, когато направихме малката си засада. Хопкинс искаше да оставим вратата отключена, но Холмс бе на мнение, че това би събудило подозрения у непознатия. Ключалката беше съвсем проста и за отварянето й бе достатъчен по-здрав нож. Освен това Холмс предложи да изчакаме не в бараката, а отвън, скрити в храстите до задния прозорец. Така щяхме да можем да наблюдаваме нашия човек, ако запали свещ, и да видим каква е целта на тайното му среднощно посещение.