Седяхме дълго и отегчително и все пак изпитвахме нещо от тръпката на ловеца, залегнал до вира, за да чака ожаднелия звяр. Какво ли свирепо чудовище можеше да се нахвърли отгоре ни в мрака? Дали свиреп тигър, който може да бъде победен само след тежка битка с острите зъби и нокти, или спотайващ се чакал, опасен само за слабия и невъоръжения?
Седяхме свити в храстите, без да продумваме, и чакахме неизвестния посетител. Отначало бдението ни се разнообразяваше от стъпките на неколцина окъснели селяни или от гласове, стигащи до нас от селото. Но едно след друго всичко затихна и наоколо се възцари гробна тишина, с изключение на камбанените удари от далечна църква, които ни съобщаваха колко е часът, и тихия шепот на дъждеца в листака над нас.
Малко след като удари два и половина, в най-тъмната част от нощта, се стреснахме от приглушен, но все пак достатъчно остър звук откъм портата. Някой идваше по пътеката. Пак настъпи продължителна тишина и почти бях решил, че тревогата е фалшива, когато от другата страна на бараката се чуха прокрадващи се стъпки и миг след това — стържене и звън на метал. Някой се опитваше да отвори ключалката! Този път прояви по-голямо умение или беше взел по-подходящ инструмент, защото по едно време се чу изщракване и пантите изскърцаха. После някой драсна кибритена клечка и след миг равномерната светлина от запалена свещ изпълни вътрешността на бараката. Прозрачната завеса не скриваше нищо от вторачените ни погледи.
Среднощният посетител беше млад човек, хилав и слаб с черни мустаци, подчертаващи бледнината на лицето му. Изглеждаше малко над двайсет години. Не бях виждал толкова уплашен човек — зъбите му тракаха, ръцете и краката му трепереха. Беше облечен като джентълмен, със спортно сако и панталон, на главата си имаше каскет. Озърташе се боязливо. Остави свещта на масата и се скри от очите ни в един от ъглите. Върна се с голям корабен дневник, който бе взел от полицата. Опря се на масата и припряно запрелиства тома, докато стигна до мястото, което явно търсеше. После ядно го захлопна, постави го обратно в ъгъла и угаси свещта. Тъкмо се обръщаше, за да се отдалечи от бараката, когато ръката на Хопкинс го пипна за яката му и чух ужасеното му възклицание, щом разбра, че е заловен. Запалихме свещта отново и видяхме окаяния си пленник, треперещ и сгърчен в ръцете на инспектора. Вътре се отпусна на сандъка и ни огледа безпомощно един след друг.
— Е, млади човече — каза Станли Хопкинс. — Кой сте вие и какво търсите тук?
Мъжът събра сили, за да ни погледне по-уверено.
— Вие сигурно сте детективи? — каза той. — Мислите, че имам нещо общо със смъртта на капитан Питър Кери. Уверявам ви, невинен съм.
— Ще проверим това — каза Хопкинс. — Най-напред как се казвате?
— Джон Хопли Нелжън.
Видях как Холмс и Хопкинс бързо се спогледаха.
— Какво правите тук?
— Мога ли да разчитам на дискретността ви?
— Категорично не.
— Защо тогава да ви казвам?
— Ако не отговорите, процесът срещу вас може да свърши зле.
Младежът потрепери.
— Добре, ще ви кажа, защо не! Макар че никак не бих искал отново да вадя на бял свят този отдавнашен скандал. Чували ли сте за Доусън и Нелигън?
По изражението на Хопкинс се четеше, че не е, но Холмс изглеждаше заинтригуван.
— Имате предвид банкерите от Югозападна Англия — каза той. — Те фалираха, понеже дължаха един милион, разориха половината селски семейства в Корнуол, а Нелигън изчезна.
— Точно така. Той е мой баща.
Най-сетне научавахме нещо и все пак не беше ясно каква бе връзката между избягалия банкер и капитан Питър Кери, прикован на стената с един от собствените му харпуни. Изслушахме с най-голямо внимание разказа на младежа.
— Всъщност случаят засягаше баща ми, Доусън се беше пенсионирал. Аз бях тогава на десет години, достатъчно голям, за да усетя срама и ужаса. Оттогава непрекъснато край мен се говори, че баща ми е откраднал всички ценни книжа и е избягал. Това не е вярно. Той смяташе, че ако има достатъчно време да ги продаде, всичко ще се оправи и кредиторите ще си получат парите до последния шилинг. Отплава с малката си яхта за Норвегия точно преди да подпишат заповедта за арестуването му. Помня последната вечер, когато се сбогува с майка ми. Остави ни списък на ценните книжа, които взема, и се закле, че ще се върне с гордо вдигната глава и че никой от доверилите му се няма да пострада. Повече нищо не се чу за него. Изчезна безследно с яхтата. С майка ми знаехме, че той, яхтата и акциите, които беше взел, са на дъното на морето. Но един наш верен приятел, търговец, откри преди известно време, че някои от ценните книжа, които баща ми бе взел, са се появили отново на лондонската борса. Представяте ли си изумлението ни? В продължение на месеци се опитвах да ги проследя и накрая след много перипетии и трудности разбрах, че първоначалният продавач е капитан Питър Кери, собственикът на тази къщичка. Естествено, поинтересувах се що за човек е. Разбрах, че е командвал китоловен кораб, който трябвало да се върне от северните морета точно по времето, когато баща ми бе отплавал за Норвегия. Нея есен времето било бурно, почти непрекъснато духали ураганни ветрове. Нищо чудно яхтата на баща ми да е била отнесена на север и да е срещнала кораба на капитан Питър Кери. Какво бе станало с баща ми? Така или иначе, ако успеех да разбера от капитан Питър Кери как тези ценни книжа са стигнали до борсата, щеше да се докаже, че баща ми не ги е продал и че когато ги е взел, не е имал намерение да се облагодетелства. Дойдох в Съсекс, за да поговоря с капитана, но същата нощ той беше убит. Прочетох в доклада от разследването описанието на бараката му, в което се казваше, че е пазел тук старите корабни дневници. Помислих си, че ако успея да разбера какво се е случило през август 1883 година на борда на „Нервал“, може би ще реша загадката около смъртта на баща ми. Снощи направих опит да стигна до тези дневници, но не можах да отворя вратата. Тази нощ успях, но само за да установя, че страниците за онзи месец са откъснати. Е, и се озовах в ръцете ви.