Глава втора
Дните са като есенните листа, живеят, умират, падат.
Миналото живее в сенките на живота ни. То е едно безгранично търпение, сигурно в упованието, че всичко, което сме сторили, а и онова, което не сме успели да сторим, ще ни преследва и живее в нас до края. На млади години захвърлях дните един подир друг нетърпеливо, без мисъл, без сметка. Дни, сравними с отнесени от палавия вятър семена на глухарче, безвъзвратно издухани от ръцете, отлетели през рамото на момче, закрачило към залеза и към дома. За какво да съжалява, когато още много ще идват, нали пред него е целият живот? Болка и рани се забравят, обидите можеш прости, а по широкия свят винаги има достатъчно блясък да озари бъдещето и предстоящите дни…
Днес, обърна ли очи назад към извървения от мен път, съзирам, че тук-таме е обрасъл и затлачен с шубраци и бурени — там, където са падали, а сетне покълвали семената на минали дела и полузабравени грехове. А по този път пада и сянката на най-големия от тях. Тя няма име, но носи образа на Сюзън, мъртвата ми съпруга, а с нея върви и Дженифър, първата ми дъщеря, и двете заклани, буквално одрани в малкия ни нюйоркски дом.
Убиец, наречен Пътника, ми бе отнел и двете още докато работех като полицай в Ню Йорк. Преди да го спрем, бе унищожил още доста хора. Убих го лично аз и част от мен си бе отишла заедно с него.
Имаше време, когато жадувах да бях умрял и аз. Непрестанни мисли за тях обсебваха битието ми, докато един ден не осъзнах, че болката и мъката, съжаленията и угризенията просто ме разкъсват и са на път да ме унищожат. Понякога тези чувства се връщат, за да ме навестят и напомнят какъв съм бил.
Сега в живота си вървя бавно, поне по-бавно от преди, и усещам, че ме догонват храсталаци и пълзящи растения. Увиват се около краката, докосват връхчетата на пръстите ми, а земята под мен пъхти и пука с окапалите листа на полумъртви дни.
Миналото ме изчаква и дебне, мое творение — създадено от мен чудовище.
Миналото дебне всички нас.
Събуждам се в мрака, утрото е все още напред. До мен Рейчъл спи, не усеща, не знае. Мъничката ни дъщеря е в съседната неголяма стаичка, също потънала в сън. Заедно създадохме този дом. За да ни бъде убежище, тих житейски пристан, но онова, което в настоящия миг виждам около себе си, не е вече нашето домашно огнище. То е нещо различно, сплав, пресечна точка на места запомнени, места посетени, места неведоми. Места лобни.
Ето го леглото, което избрахме заедно с Рейчъл, и все пак то сега не е в спалнята над влажните райони в Скарбъро, а в градски пейзаж. Чувам улични шумове, гласове на хора, сирени пищят нейде в далечината. Ето я нощната масичка от къщата на моите родители, а върху нея е подредена козметиката на покойната ми съпруга. Отдясно на шкафчето виждам четката за коса, току до главата на спящата Рейчъл. Тя е червенокоса. Но космите по четката са руси.
Ставам. Влизам в коридорчето в Мейн, а слизам по стълбище в Ню Йорк. Ето я в гостната — чака ме. Отвъд прозореца мочурищата блестят като течно сребро, а в тях се оглежда луната. По водната повърхност пробягват, играят сенки, макар че високо горе нощното небе е чисто, безоблачно. Формите се плъзгат все на изток, в безкрайно плавно движение, натрупват се и тъмнеят, сетне сякаш шумящият отвъд прибоя океан ги поглъща. Сега трафик няма, градските шумове не накърняват крехката плът на нощта. Всичко е безкрайна тишина, но не и сенките в тресавището.
Сюзън седи до прозореца, с гръб е към мен, косата й е прибрана със светлозелена панделка. Гледа през стъклото към русокосото момиченце, което подскача отвън, на моравата. Косата му е досущ като майчината. Навело е глава, брои си скоковете.
Тогава покойната ми жена заговаря.
Ти си ни забравил.
Не, не съм забравил.
Тогава коя е тази, дето спи до теб сега, там, където някога спях аз? Коя е тази, която прегръщаш нощем? Която ти е родила дете? Как можеш да твърдиш, че не си забравил, когато ето на — целият ухаеш на нея?
Но аз съм тук и ти си тук, ето на — не мога да забравя.
Две жени, с цялото си сърце, истински и едновременно, не можеш да имаш. Едната ще бъде завинаги изгубена за теб. Не е ли вярно, че вече не се и досещаш за нас? Дори и в онези мимолетни мигове, когато сърцето прескача, сякаш иска да спре? За нас вече в мислите ти място не ще има и как да има, когато ти си в прегръдките й?
Говори люто, сякаш съска, а силата на гнева й обагря стъклото в карминено кървави пръски. Детето отвън замира, впива очи в мен. Мракът прикрива чертите й, не виждам лицето добре и съм благодарен за това.