Тя е твое дете.
И винаги ще бъде моето дете. И на този свят, и на другия, в отвъдното, тя пак ще бъде моя.
Няма да си отидем. Няма да изчезнем в небитието. Отказваме да те напуснем. Помни ни! Трябва да ни помниш. Не забравяй!
Сега се обръща и виждам разкъсаното й, изрязано лице с празните очни кухини, задушава ме споменът на агонията й в мое име. Връща се в мен с такава сила, че се превивам и сгърчвам, крайниците изтръпват, гърбът се извива и пращи, като че прешлените се чупят. Внезапно се пробуждам превит на две, притиснал ръце към гърдите, усещам нечии пръсти по кожата и косата, устата ми е отворена в ням писък. Рейчъл се е надвесила над мен, ласкаво приглажда мократа коса, топло шепне:
— Спокойно, спокойно… това е само кошмар.
Втората ми дъщеря плаче с гласа на първата, а покойните отказват да напуснат света на живите, защото да си отидеш, значи да те забравят, а те са избрали да не бъдат забравяни.
Рейчъл оправя косата ми, нашепва мили слова, сетне става и отива в другата стая — при малката. Там ще я вземе в ръце и ще я приласкае, ще й говори тихичко и ще я разхожда, докато сълзите изсъхнат и детенцето заспи. То най-често е спокойно, рядко плаче това мъничко наше момиченце. Нашата Саманта. Кротка е дъщеричката, не прилича на другата, която загубих, но понякога в лицето й съзирам черти на Дженифър, дори още в мига, когато се роди. Друг път ми се струва, че откривам далечна прилика със Сюзън, но зная, че това просто не може да бъде.
Затварям очи. Няма да забравя. Имената им са записани в сърцето ми, заедно с множество други: на онези, нявга изгубени, и онези, които не съм успял да намеря; онези, които са вярвали в мен; онези, които са заставали срещу мен; онези, паднали от моята ръка; и другите, загинали от чужда. Всяко име е записано в плътта ми, като изрязано с острие в нея, име подир име, безкраен списък, напълно ясен, четлив, като от сърдечна болка изваян.
Няма да ви забравя.
Няма да ме оставят да забравя.
Няма да ме оставят…
Отецът, водещ службата в католическата църква „Св. Максимилиан Колбе“, се опитваше по възпитан начин да изрази недоумението си от онова, което виждаше.
— Какво… моля ви, но какво е това, което носи?
Причина за удивлението му бе дребен мъж, облечен в костюм от материя, напомняща продукт от космическа технология на НАСА. Да кажем, че блестеше при движение на облечения в нея човек, би означавало да подценим специалните й качества да разсейва светлината. Иначе костюмът сияеше като ослепителна нова звезда, излъчваща цялото наличие на цветовия спектър. Че и нещо отгоре, дето Създателят просто е пропуснал да включи в него просто по усмотрение на добрия вкус. Представете си, че Тенекиеният човек от „Магьосникът от Оз“ е напуснал литературното пространство, за да се реализира като момче от паркинг обслужването към някой голям хотел и ето ви своего рода описание на Ейнджъл на живо.
— Изглежда метален — внимателно допусна свещенослужителят, като леко свиваше очи.
— Да, и светлоотразяващ — добавих аз.
— Хм, наистина — призна отецът, видимо впечатлен, но и объркан. — Мисля, че не съм виждал нищо подобно досега. Този човек, хм… той ваш приятел ли е?
Напрягайки се в гласа ми да не прозвучи дори и намек за неудобство, отвърнах:
— Той е един от кръстниците.
Последва дълга пауза. Свещеникът бе мисионер в Югоизточна Азия, завърнал се в отпуска след дълго отсъствие от страната и приел любезната покана да ръководи една от многото служби, та макар и като гост. Допусках, че е човек с немалък опит, виждал какво ли не по време на странстванията си по далечни земи. В известен смисъл ми се струваше едва ли не комплимент, че едно кръщение в Южен Мейн го бе озадачило до такава степен, че чак да онемее.
— Може би трябва да го помолим да стои по-надалеч от пламъка на свещите? — рече той след малко, след като очевидно бе обмислял възможностите и вероятно стигнал до съответни заключения.
— О, да, това е разумно.
— Но пък той самият ще трябва да държи свещ, нали? Хм, да, тогава ще го помоля да изпъне ръка и да я държи на максимално разстояние от себе си. Да, така ще бъде най-добре. А къде е кръстницата?
Сега дойде ред аз да занемея. Не че не знаех, просто нямаше как да го кажа направо.
— Вижте, тук нещата наистина малко се усложняват, ама пък… Виждате ли господина в тъмно, застанал до кръстника?