Днес бе неделя, но голямата врата на сервиза зееше полуотворена, а вътре се чуваше музика. Жената надникна, събра смелост и бавно се вмъкна в полутъмното помещение. Над двигателя на голяма, вероятно чуждестранна кола се бе навел мъж в работен комбинезон, а на гърба на фланелката му бе написано името Арно. Не бе сигурна какво означава името, но реши, че е неговото. Интуицията не я лъжеше — това бе Арно, главният механик на Уили. От двойните говорителчета на неголям радиокасетофон долиташе гласът на Тони Бенет, пееше прочут джаз хит.
— Здравейте — плахо рече жената.
Арно извърна глава, ръцете му си останаха скрити в пространството край двигателя.
— Съжалявам, госпожо, ама сме затворени.
Беше леко раздразнен: знаеше си, че е трябвало да затвори вратата съвсем, ама нали все му се иска да влиза по малко въздух. Пък и не очакваше да е тук за по-дълго. Бе обещал аудито да е готово за понеделник сутринта, че да дойдат да си го приберат, а му се налагаше поне още час-два работа.
— Аз само един човек търся — тихичко промълви жената.
— Шефа го няма.
Но тя пристъпи напред и сега той видя подутината и синката на лицето й. Това го изнерви, измъкна ръцете си и ги избърса в един парцал, зарязвайки работата за малко.
— Хей, госпожо, вие добре ли сте? Какво се е случило с лицето ви?
Сега жената бе съвсем близо. Опитваше се да прикрие неудобството и страха, но механикът го усети в очите й — надничаше оттам като изплашено дете.
— Вижте, само търся един човек — повтори тя. — А той ми даде ето това.
Извади дамско портмоне от чантата, а от негово отделение внимателно измъкна леко пожълтяла по краищата визитка. Въпреки значителното остаряване личеше си, че е била пазена извънредно грижливо. Механикът си каза, че е прекарала в портмонето поне някоя и друга година в случай, че някога потрябва.
Взе я в ръка и я огледа. Име нямаше, но пък имаше илюстрация — обкован в броня ангел е стъпил върху змия с облечени в желязо крака. Иначе в ръка държи копие, върхът му е забит в главата на влечугото, а от раната тече тъмна кръв. На гърба на картичката бе отпечатан номерът на дискретна служба за телефонна връзка. До него с черно мастило бе написана буквата Л, а отдолу — адресът на автосервиза.
Малцина притежават или са притежавали такава картичка — това Арно го знаеше отлично, а пък и за пръв път виждаше адреса на техния сервиз написан ръкописно под телефонния номер. Всъщност зърна ли буквата Л, мигом му светна за какво става дума. Това в ръцете на женицата не беше нещо като връзка или пропуск, не беше дори и някаква форма на молба. Беше си направо заповед — видиш ли я в някого, незабавно му окажи всяческа помощ.
— Не се ли обадихте на този номер? — попита механикът с интерес.
— Не искам да говоря с него чрез посредници или някакви си служби. Искам да го видя лично.
— Не е тук. Извън града е.
— Къде?
Механикът помисли, поколеба се. Все пак… не познава тази жена и въпреки вече споменатия принцип възможно ли е за беля това да се окаже някаква уловка? Сетне взе решението.
— В Мейн е.
— Много ще ви бъда благодарна, ако ми дадете адреса на мястото, където се намира.
Арно се запъти към малката канцелария отляво на работното помещение. Влезе, разлисти тефтера на шефа с адресите и без особена мъка намери каквото търсеше. Взе лист хартия, преписа нужното, сгъна го на две и го подаде на жената.
— Ако искате да му се обадя и да го предупредя, че сте на път?
— Не, няма нужда, но ви благодаря.
— Кола имате ли?
Тя поклати глава в отрицание.
— Дотук дойдох с метрото.
— А знаете ли как да стигнете до Мейн?
— Не съм решила още. С автобус може би.
Арно взе якето си, облече го, от джоба извади ключове и рече:
— Вижте, аз ще ви закарам до Порт Оторити, ще се погрижа да се качите безпроблемно на автобуса.
Сега жената за пръв път се усмихна.
— Благодаря ви, много сте мил.
Арно я изгледа. Сетне внимателно посегна, докосна лицето й, огледа синката.
— Вижте, имам лекарство за това нещо, особено ако ви наболява. Да ви го дам?
— Ще мине, не се безпокойте — отвърна тя.
Арно поклати глава. Боже, кой ли я е бил? Който и да бе, скоро здравата щеше да загази. Той лично не би заложил на живота му дори и до края на седмицата.