— Е, хайде да тръгваме. Няма да закъснеем, ще успея дори да ви купя кафе и кифлички за по пътя.
Отново я погледна в лицето. Боже, онзи вече е мъртвец. Покойник в близко бъдеще време.
Бяхме се събрали около купела в малка група, останалите гости седяха на столове на съответното разстояние. Отецът бе направил нужните въведения, представил кръстниците и сега наближавахме кулминацията на същинската церемония.
— Отхвърляте ли Сатаната и празните му обещания? — запита свещенослужителят.
Наложи се да чака. Отговор нямаше. Рейчъл се прокашля дискретно. Ейнджъл се бе загледал съсредоточено в пода пред краката си, като че там бе намерил нещо изключително интересно. Луис изглеждаше невъзмутим както всякога. Бе свалил очилата и в този момент гледаше в нещо си точно над рамото ми.
— Ти говориш от името на Сам — зашепнах на Ейнджъл. — Отецът няма предвид теб.
Доловил смисъла на думите, най-сетне разбиране осени приятеля ми. Досущ божествен дъжд над изгаряща в безводие пустиня.
— О, да, да, разбрах. Разбира се — ентусиазирано заговори той. — Естествено. Абсолютно. Отхвърлени са… отхвърлям ги.
— Амин — обади се и Луис.
Свещеникът изглеждаше смутен и озадачен.
— Това е неговото „да“ — побързах да обясня аз.
— Добре — бавно откликна той, сякаш да увери сам себе си. — Добре тогава.
Рейчъл изгледа Ейнджъл изпепеляващо. Ако погледите можеха да убиват…
— Какво? — прошепна той и вдигна ръце с онзи всеизвестен жест: „Че сега пък какво толкова съм направил?“ И в същия миг капка разтопен восък от свещта тупна върху ръкава на сакото му. Замириса на опърлено.
— Аууу — обади се Ейнджъл. — За пръв път го обличам!
От погледи Рейчъл премина на думи, изсъсквайки:
— Само да си отвориш устата още веднъж…! В него ще те погребат!
Ейнджъл преглътна и наведе очи. При дадените обстоятелства това може би бе най-умният му ход.
Жената седеше до прозореца от дясната страна на автобуса. Чувстваше се особено — за по-малко от 24 часа бе прекосила повече щати, отколкото бе посещавала през целия си живот досега. Рейсът току-що бе пристигнал в Бостън, спряха на Саут Стейшън, комбинирана с автотранспорт жп гара. Шофьорът обяви половин час престой и тя слезе, за да се отбие в сладкарницата за кафе и нещо за ядене. Но тук бе доста скъпо и тя с притеснение опипа тъничкото снопче банкноти в чантата и малкото дребни монети на дъното. Но беше гладна въпреки няколкото кифлички, които онзи човек така любезно й купи. Седна на една масичка и се загледа в минаващите хора, бизнесмени в официални костюми, върволица от майки с деца и със загрижени лица. Рейсове и влакове пристигаха и заминаваха постоянно, на голямото табло над главата й непрестанно се сменяха имена и номера. Влаковете на перона изглеждаха сребристи, аеродинамични. На съседното място на масичката се настани млада чернокожа жена. Облечена бе в елегантно скроен стегнат костюм, косата й бе подстригана съвсем късо. В краката си остави облечено в кафява кожа куфарче, на рамото й висеше дамска чанта в същия стил, цвят и материал. На лявата ръка проблясваше пръстен с диамант, държеше книга с твърда корица.
Дъщеря ми е на нейната възраст, въздъхна в мисълта си възрастната жена. Но никога няма да бъде като нея. Никога няма да притежава ушит по поръчка костюм, да чете подобни книги, да носи скъпи пръстени. Моето момиче е изгубена душа, но аз си го обичам, то си е мое дете. Помогни ми, Боже, да е здраво и читаво! Унесоха я спомените. Човека, от когото забременях и го родих, вече го няма, покойник е, но смъртта му едва ли е загуба за света. То и онова не бе по любов, повечето хора биха го нарекли изнасилване, защото му се подлагах най-вече от страх. Всички се страхувахме от него и от делата му, треперехме от онова, което бе в състояние да ни стори. Убедени бяхме, че е убиецът на нашата сестра, защото я отведе някъде със себе си, но не я върна жива, а когато се прибра у дома, мен взе на нейното място.
Но за всичко плати със смъртта си, пък и тя не бе лека. Всъщност лоша смърт беше. Тогава ни питаха дали не желаем да възстановят козметично лицето му, дали ковчегът да не е отворен за поклонението. Поръчахме обикновен боров с въжени вместо метални дръжки, положихме го в него както си беше намерен. На гроба му сложиха дървен кръст, но същата нощ отидох там, където бе погребан, и го махнах. Изгорих го скришом с надеждата да бъде вовеки забравен. Неговото дете обаче родих и го обичах истински, макар и в него да имаше нещо от бащата. Може би просто шанс не му бе даден на това момиче… Защото с такъв баща каква можеш да бъдеш освен прокълната? Тя си бе белязана още от мига на раждането, като дамгосана завинаги бе от неговото семе, обречена да бъде погубена. От началото си бе тъжно дете, винаги гневно. И въпреки това защо трябваше да ни напуска, да ходи да търси нов живот на други места? Защо вярваше, че ще намери покой в големия град сред мъже, които ще я използват, за да печелят пари? Ще я наливат с алкохол и тъпчат с наркотици, за да е послушна и безволева. Ами ние къде бяхме? Защо я пуснахме да си иде? Защо допуснахме това да й се случи?