А момчето? Не, не, той вече не е момче, а мъж. Известно време я търсеше, опита се да я намери, но не успя и се отказа. Смяташе, че тя не иска да бъде намерена, нали? И ето, наистина изчезна. Дъщеря ми я няма, това е факт и никой пет пари не дава за нея, никой освен мен самата. Но аз няма да оставя нещата така. Някой ще трябва да се погрижи. Тя си е моя и аз ще си я върна. Той ще ми помогне, защото те са една кръв с нея, а кръвта вода не става, нали?
Той уби баща й, значи има към нея и кръвен дълг. И сега ще го накарам да ми я върне. В този живот.
Гостите се разпръснаха из всекидневната, някои отидоха в кухнята. Трети предпочетоха двора, поседнаха под оголените дървета, облечени във връхните си дрехи, видимо изпитвайки удоволствие от чистия въздух и ведрата природа. Пиеха бира и вино, похапваха топли мезета от картонени чинии. Както винаги, Ейнджъл и Луис бяха ненатрапващо се, но все пак достатъчно изолирани от останалите присъстващи. Седяха на каменна пейка, обърната към мочурите. Нашето куче, лабрадорът Уолтър, лежеше в краката им, Ейнджъл го почесваше зад ушите, на песа много му се нравеше. Приближих се към тях, по пътя се оглеждах някой да не е останал без ядене или пиене.
— Да ти кажа един виц? — подхвърли Ейнджъл.
Не бях сигурен дали съм в настроение за смях, но за всеки случай кимнах утвърдително.
— Значи патокът кибичи в басейнчето, хаби се здраво, защото друг паток се слага на неговата патица. И по едно време нервите му не издържат, решава да потърси наемен убиец да разкара навлека…
Луис презрително изпръхтя през нос, звукът ми напомни на изтичащ под налягане газ. Ейнджъл се направи на нечул, неразбрал.
— … и ето го пристига патокът наемник, срещат се в едни тръстики. Онзи му реди, че поръчката ще струва пет къса хляб, плащане след отстраняване на мишената. Клиентът е съгласен, убиецът пита дали да му изпраща мъртвото тяло. Онзи казва: не, прати ми човката[7].
Никой не се засмя. Мълчахме.
— Виж сега, нали човка значи още и… — обади се Ейнджъл.
— Я да ви кажа един друг, късичък — обади се неочаквано Луис.
Изгледахме го изненадано, той не беше по тази част.
— Знаете ли вица за покойния досадник в евтиния лъскав костюм?
Премълчахме.
— Ей това е смешката — рече Луис спокойно.
— Ама хич не е смешно — сопна се Ейнджъл, нацупен.
— Аз обаче ще си умра от смях — натърти Луис.
Някой ме докосна по ръкава, обърнах се — беше Уолтър Коул, току-що прекосил моравата.
Вече беше пенсионер, но навремето ме бе научил на много неща, когато бяхме заедно ченгета в Ню Йорк, първо партньори, сетне ми беше началник. Имало е дрязги помежду ни, но сега всичко това бе останало далеч назад в миналото. Коул отдавна се бе примирил с истинската ми природа, а и с онова, което бях в състояние да направя. Оставих Ейнджъл и Луис да се зъбят един на друг. Те такива си бяха, същото бе и чувството им за хумор, но иначе един без друг не можеха. Върнахме се заедно с Уолтър в къщата.
— Та за онова куче…
— Добро си е псето — рекох. — Не е голям интелект, обаче е вярно.
— Не го търся за работа, бе, човек, ами да питам… защо се казва Уолтър?
— Харесва ми името.
— На мен ли си го кръстил?
— Е, и какво? Мислех си дори, че ще се поласкаеш. Нали никой не знае? Нито пък прилича на тебе. Най-напред е по-космато…
— Браво на теб, бе, браво! Невероятно чувство за хумор имаш. Сигурно и кучето ти е по-голям майтапчия от теб.
Влязохме в кухнята, отворих хладилника, извадих за Уолтър една бира. Чаша не му предложих. Знаех, че обича да пие направо от шишето — когато е възможно, тоест когато я няма съпругата му.
През прозореца зърнах Рейчъл отвън — разговаряше с Пам. Сестра й е по-дребната от двете, пък с и доста по-бодлива, ако се досещате какво искам да кажа. Когато я прегръщам, винаги очаквам да се набода на някой шип. Сам спеше горе в нашата спалня, наглеждаше я майката на Рейчъл.
Уолтър — старото печено ченге — веднага забеляза, че гледам към жена си в градината.