— Благодарен, казваш, а? И защо така?
— Надявах се — рече Китим, като ме гледаше в очите, — че може би ще ме убиеш.
— Защо? — поклатих глава аз. — Сигурно за да… странстваш между световете?
Китим наклони глава, изгледа ме с нов интерес. Епстайн стоеше все така на мястото си й внимателно ни наблюдаваше.
— Може би да — отвърна Китим. — Но ти пък какво ли знаеш за това?
— Зная нещо. Надявах се да ми помогнеш да науча повече.
Онзи поклати глава.
— Няма да стане така.
Свих рамене.
— Е, тогава няма какво повече да си кажем. Помислих си, че може би ще се зарадваш — все пак малко развлечение, стимулация някаква. Сигурно ти е самотно тук, долу, самотно, пък и тъпо. Скука. Ама не е без хич — поне телевизор си имаш. Ще погледаш някое и друго шоу, ще послушаш новините, пък има и какви ли не предавания.
Китим отстъпи от мрежата, върна се при леглото, отново седна на него.
— Искам да се разкарам от тук — рече той.
— Това точно едва ли ще стане.
— Искам да умра.
— Тогава досега защо не си опитвал да се убиеш?
— Постоянно ме следят.
— Аха, ама тц, не ми отговаряш на въпроса.
Китим протегна ръце и преплете пръсти, изви длани нагоре, загледа се в китките си и остана в тази поза продължително време. Сякаш обмисля как да си пререже вените, ако това наистина му се отдаде. Изчаквах, надявах се на нещо, какво ли, сам не знаех. По едно време хвърлих въдичка, дано клъвне:
— Не мисля, че можеш да се убиеш. Смятам, че този избор не ти е даден. Сам не можеш да сложиш край на съществуванието си, дори и временно. Предполагам, че вярваш в това?
Китим не отговори. Реших да бъда настоятелен.
— Мога да ти кажа някои неща.
— Какви например?
— Мога да ти разкажа за една направена от сребро статуя, скрита е в крипта. Още и за двама ангели, братя близнаци. Единият е изгубен, другият го търси. Не искаш ли да послушаш?
Китим мълча дълго. Когато накрая се обади, гледаше в пода.
— Да, искам — прошепна той. — Разкажи ми…
— Добре, но ще направим размяна. Първо ти ще ми кажеш кой е Брайтуел.
Китим се замисли.
— Брайтуел е… той не е като мен. По-стар е, по-внимателен, по-търпелив. Той преследва…
Мълчание.
— Кого и какво преследва?
— … отмъщение.
— На кого иска да отмъщава?
— На всички. На всичко.
— Сам ли е?
— Не е. Служи на по-висша сила. Тя е непълна, търси другата си половина. Но ти това го знаеш.
— Къде е тази сила?
— Скрита е. Бе забравила коя е тя самата, но Брайтуел я намери и разбуди спящото в нея. И сега, както и всички ние, тя се прикрива и търси.
— Какво ще стане, когато близнакът брат бъде намерен?
— Отново ще търси и ще убива.
— Ами Брайтуел какво ще получи в замяна на помощта си?
— Власт. Жертви.
Сега Китим отдели очи от пода и ме погледна, без да мига.
— И теб самия.
— Откъде можеш да знаеш и това?
— Познавам го, но го и усещам, чувам му мислите. Той смята, че ти си като нас, само че си се отделил, станал си изменник. В началото един от нашите не ни последва, един-единствен беше. И Брайтуел мисли, че го е намерил в теб.
— А ти самият какво мислиш?
— За мен това значение няма. Ти ми беше нужен, за да те изследвам и опозная.
Повдигна дясната ръка, изви пръсти, както хищник протяга ноктести лапи, и направи достатъчно показателно движение. Сякаш разкъсва плът, тъкани, кръвоносни съдове.
— Сега е твой ред. Ти ми кажи какво знаеш.
— Зная за Вярващите. Някои са просто амбициозни хора, други са убедени, че сами по себе си представляват много повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Търсят статуята, вече са достатъчно близо до намирането й. Събират фрагменти от нарочно разделена стара карта, направят ли го, ще разполагат с цялата заложена там информация. Тук, в Ню Йорк, за нея бяха построили дори и олтар.
Китим отново отпи вода.
— Да, това е вярно — близо са.
Обаче не изглеждаше радостен от факта. Наблюдавах го внимателно и постепенно истината в думите на Рийд ме впечатли: Злото е егоцентрично, сред злите единство и солидарност няма. Какъвто и да бе самият Китим, в него желание своите радости да споделя с другиго нямаше. Възможно ли бе да е ренегат сред своите?
— Имам само още един въпрос — рекох с надежда.
— Само един може.
— Какво прави Брайтуел с онези, които умъртвява?
— Прибира им душите. Издебва излизането им от тялото, улавя ги. Поглъща ги.
— И защо? — запитах с интерес, стори ми се, че в думите му долавям нотка на завист.