Китим отговори кратко.
— Затваря ги. Брайтуел е хранилище — затвор на човешки души.
Сетне наведе глава, излегна се на леглото и отново се обърна с лице към стената.
„Удроу“ май не беше нещо особено като жилищен дом. На вратата го нямаше типичния портиер в зелена ливрея и бели ръкавици да бди над спокойствието на наематели и собственици. Външното фоайе бе обзаведено със зелени пластмасови столове — от онези, дето ужким трудно се износват и не се чупят. Същите, дето ще видите в чакалнята на всеки начинаещ зъболекар. Външните врати не бяха снабдени с аларми, вътрешните пък бяха заключени. От дясната им страна имаше домофон и три редици звънци с избелели правоъгълни табелки за имената. Сред тях името Филип Босуърт не фигурираше, но пък няколко от правоъгълничетата бяха празни.
— Възможно е информацията на Рос да не е точна — обади се Луис.
— Виж, говорим за ФБР, не за ЦРУ — възразих аз. — Във всеки случай, каквото и да съм ти казвал за него, Рос не е човек, дето се ебава с познатите си веднъж когато се навие да даде информация. Босуърт трябва да е тук. Сигурен съм. Ще се наложи да потърсим повечко.
И за целта започнах да натискам анонимните звънци един подир друг. На първия ми отговори жена, очевидно пределно възрастна, силно раздразнителна и много, ама много глуха. На втория се обади мъж, който би могъл да бъде по-възрастният й, по-глух и още по-гневлив брат. На третата имахме дълъг разговор с млада жена, замириса ми на проституция, като имам предвид дългото и объркано усукване на тема „Имате ли назначен час?“ и „Идвали ли сте преди?“.
— Нали Рос ти бе казал, че апартаментът бил собственост на Босуъртови роднини? — отново подхвърли Луис. — Което предполага и различно име.
— Така е. Може би — рекох кисело и пръстът ми тръгна поред по табелките.
— А може би и не.
Спрях се на табелка с име Ринт. Удивително. Беше същото както на реставратора на Седлицката костница през деветнайсети век. Такова съвпадение или по-скоро иронична шега биха могли да хрумнат само на човек, опитвал се някога да разкопава пода на френски манастир.
Сега натиснах звънеца с повече упование. Секунди по-късно се обади неспокоен глас, а домофонното говорителче жалостно запука.
— Да, моля?
— Името ми е Чарли Паркър, частен детектив съм. Търся Филип Босуърт.
— Тук такъв няма.
— Вижте, специален агент Рос ми каза къде да ви търся. Ако имате някакви съмнения, можете да му позвъните.
В отговор чух нещо като презрително изсумтяване и връзката прекъсна.
— Това се получи добре — рече Луис.
— Поне знаем къде се намира.
Стояхме пред заключената двойна врата. Никой не излезе, но и никой не влезе. Минаха десетина минути, отново опитах номера със звънеца. Обади се същият глас.
— Пак съм тук — уведомих го аз.
— Какво искате?
— Да поговорим за Седлиц. Още и за Вярващите.
Изчаках с известно съмнение, но този път зумерът избръмча и вратите се открехнаха.
— Заповядайте горе.
Вътрешното фоайе бе доста по-различно от външното. Просто още едно доказателство за това, че първото впечатление е често измамно. На тавана висеше син екран във формата на полукръг, хем играеше декоративна роля, хем прикриваше камерите, които следяха входа и самото фоайе. Точно срещу нас меко блестяха вратите на два асансьора, боядисани в сив металик. На стената между тях имаше ключалки. Елементарна предпазна мярка, за да бъдат използвани само от наематели с ключ. Докато приближавахме, левият се отвори. Кабината бе тапицирана с дебело червено кадифе със златисти аплици, старо, но видимо отлично поддържано. В горната й част бяха монтирани кристални огледала в златисти рамки. Влязохме, вратата се затвори с мек съсък и асансьорът тръгна нагоре, преди още да сме се огледали за бутони и етажи. „Удроу“ се оказа от онези богаташки резиденции, далеч по-луксозни, отколкото изглеждат отвън, и това естествено бе нарочно.
Кабината спря на най-горния етаж, отвори се и ни допусна в малко помещение без прозорци, застлано с чудесен килим. Пред нас имаше две дървени врати, водещи към типичния богаташки мансардов апартамент, т.нар. пентхаус. От тавана ни гледаше окото на още една камера.
Отвори се дясната врата на апартамента. Показа се мъж — беше по-възрастен, отколкото очаквах да бъде. Носеше леки сини панталони и маркова риза, май че „Ралф Лорън“, нямаше как да съм сигурен. Обувките му бяха мокасини, леки, фина кафява кожа, връзките нарязани в пискюлчета на върха.