Мълчах, изчаквах.
— Бил е прехвърлен в Чешката република, в новооснован манастир в Нови Двор, като подарък или по-скоро в символичен жест на уважение спрямо усилията на чешките монаси да запазят вярата и при комунистическия строй. Тази практика, по-точно пренасянето на фрагментите от едно на друго място, е всъщност една от най-големите слабости на цистерцианските им пазители през последните шестстотин години. Постоянно е ставало така — предавани са от един на друг, с необходимото доверие, разбира се. Излизали са на светло, макар и за кратко време, точно затова и постепенно са преминали в чужди ръце. И продаденият на търг вчера фрагмент е според мен именно същият — прехвърленият от Сет Фон в Чешката република, озовал се в крайна сметка в Седлиц. Само че не му е било там мястото. Седлиц не е цистерцианска обител вече почти два века.
— Значи някой го е преместил там.
Босуърт закима с глава.
— Този някой обаче е искал фрагментът да бъде намерен — добави той. — Някой желае да привлече вниманието именно към Седлиц.
— Защо?
— Защото Седлиц не е просто само костница. Седлиц е капан.
И веднага след тези думи Босуърт изигра последния си коз. Отвори втората папка и извади купче стари рисунки. Всяка една показваше Черния ангел от различен ъгъл.
— Знаете ли кой е Ринт?
— Видях, че сте използвали името му за псевдоним. Точно така разбрах кой е вашият звънец. Ринт е човекът, преустроил костницата през деветнайсети век.
— Така е. Тези рисунки открих в Прага, купих ги от един от наследниците на Ринт. Намираха се в комплект документи, свързани с него и работата му. Въпросният наследник ги пазеше по една случайност, самият той живееше почти в мизерия. Купих ги всичките, платих му добре, може би много повече, отколкото е истинската им цена, с надеждата да намеря в тях убедително доказателство. Само че не стана точно така. Както и да е, Ринт постоянно е рисувал варианти на Черния ангел, това му е било истинска мания. Наследникът твърдеше, че навремето имало много такива рисунки, но били изгубени или унищожени. Самият Ринт бил човек объркан, вероятно със страхови комплекси, криел се, твърдял, че го преследват. По-късно други художници започнали да имитират работата му — имало търсене заради голямата популярност на мита сред специализираните колекционери. Във всеки случай оригиналите са на Ринт. Въпросът е следният: как се е стигнало до създаването на толкова подробни рисунки, и то в такава богата гама позиции и нюанси? Единствено обект на въображението му ли са били? Или по време на реставраторските си занимания е открил или може би видял нещо, което му е послужило за модел? Убеден съм, че става дума за второто, още повече че към края на живота си той бил доста психиран, както се казва днес. Оттук и възможността костната скулптура да се намира в Седлиц. Болестта не ми позволява да продължавам разследването си в тази област, именно затова споделям наученото досега с вас.
Изглежда, Босуърт забеляза промяната в лицето ми. Няма начин да не я е видял. Сега нещата заставаха в нова светлина. Не бе възможно Ринт да е виждал костната скулптура, защото е била изгубена далеч преди това. Според Стъклър тя е била крита цели два века в Италия, докато баща му я намира там. Не, Ринт е виждал самия оригинал, Черният ангел в сребро. Попаднал е на него по време на реставраторската си работа. Иначе Босуърт бе прав — картата е била отлична измама за отвличане на вниманието, докато оригиналният Ангел изобщо не е напускал Седлиц. И през всичките тези векове си е оставал скрит там. А сега вече Стъклър и Вярващите — само че взети заедно — притежаваха цялата нужна за откриването му информация. Трябваше само да обединят елементите й и да прозрат истината.
В същия миг ми светна и защо Мартин Рийд ми бе дал онова сребърно кръстче. Опипах връзката с ключовете си, внимателно потрих с пръсти изпъкналите букви върху кръстовидната форма[42].
S
L E C
D
— Какво става? — объркано запита Босуърт, усетил възбудата в мен.
— Веднага трябва да си тръгваме — отвърнах аз.
Босуърт се изправи, залитна и се опита да ме спре, обаче слабите му крака и полупарализираната ръка не вършеха работа, затова падна назад върху креслото.
— Вие знаете! — извика той. — Вие знаете къде е тя! Кажете ми!
Отново се опита да стане и да направи нещо, но ние вече тичахме към вратата.