— Недейте! — изпищял Стъклър. — Какво правите, за бога?
Без да му обръща внимание, Брайтуел замахнал отново и отново. Стъклър се опитал да се изправи, но Заан го затиснала с ръка и го принудила да си остане на мястото.
— Ще я разрушите! — отново писнал Стъклър. — Цялата тази красота! Спрете!
Под поредния мощен Брайтуелов удар предните кости изпращели и се разчупили. Ръката му кървяла, острите ръбове на костите разкъсали кожата на кокалчетата, но той, изглежда, не усещал нищо. Заврял ръка в направения отвор и забъркал във вътрешността. Смръщил вежди, лицето му се сгърчило в още по-голямо усилие, но продължавал упорито да рови, а ръката му потъвала все повече и по-надълбоко. Изписаното по лицето му напрежение изведнъж се разсеяло и той изтеглил ръка. В стиснатите си пръсти държал сребърна кутийка, по-малка от другите, без орнаменти и кръст на капака. Поднесъл я към лицето на Стъклър и му я показал, сетне отворил капачето. Вътре се намирало неголямо сгънато листче пергамент в отлично запазено състояние. Подал го на Заан да го разгъне.
— Онази карта, фрагментите, цифрите — обърнал се Брайтуел към Стъклър, — всичко това е повече или по-малко вторично, случайно. Важното е костната статуя и нейното съдържание.
Стъклър ридаел. Протегнал ръка, взел от земята къс от разчупените черни кости.
— Не сте оценявали правилно собствените си придобивки, хер Щюклер — рекъл Брайтуел и повторил латинската фраза. — Quantum in me est. Подробностите са във фрагментите, но истината е тук.
Сетне подхвърлил празната кутия на Стъклър, който заопипвал вътрешността й с недоверчиви пръсти и безумен поглед.
— През цялото време — повтарял той с несвой глас. — През цялото време… ми е било под носа… под носа…
Брайтуел взел пергамента от Заан, внимателно огледал рисунката върху него и надписа отгоре й. Рисунъкът бил архитектурен тип скица, илюстрация на църква с мрежа подземни тунели под нея. Челото му се сбръчкало, но сетне се разсмял високо.
— Тя никога не е била изнасяна — изрекъл на глас, а в тона му звучало удивление.
— Кажете ми какво има там… — помолил се Стъклър. — Моля ви, поне тази услуга ми направете…
Брайтуел приклекнал с невероятна сръчност и му показал илюстрацията, сетне се изправил и кимнал на Заан. Стъклър не повдигнал глава, не го направил дори и когато дулото на пистолета докоснало тила му. А тя не го извършила грубо, допирът й бил почти като милувка.
— През цялото време… — повтарял си Стъклър. — През цялото това време…
Сетне времето спряло — онова, в което е бил и в което е трябвало да бъде, а за него бил роден нов свят.
Два часа по-късно Рийд и Бартек вървели към колата си. Отбили се да похапнат в ресторант на юг от Хартфорд, последната им вечеря заедно, преди да напуснат страната. Всъщност нахранил се добре главно Рийд, от двамата той обичал много повече да си угажда. И сега потривал пълния си корем, но се оплаквал, че лютата храна винаги му отмъщава, издувайки го с газове.
— Кой те караше да ядеш повечко, кажи ми? — приятелски го мъмрел спътникът му.
— Не мога да й устоявам на мексиканската кухня — отвръщал Рийд. — Сигурно защото ми е толкова чужда…
Шевролетът на Бартек бил оставен край пътя, под поредица голи дървета, хвърлящи решетеста сянка върху него и други паркирани в съседство автомобили на ресторантски клиенти. Малко по-нататък започвала рядка горица по протежение на зелени поля, в чийто край пък започвал строежът на нови жилищни сгради.
— Искам да кажа — продължавал Рийд, — че в едно нормално общество такава храна…
Не успял да довърши фразата си. Между съседните дървета се мярнала едра сянка. Рийд бил готов да се закълне, че секунда по-рано я зърнал с ъгълчетата на очите си и тогава тя слизала по дървесното стъбло само че с главата надолу. Като пълзящ по дървото истински гущер!
— Бягай! — викнал Рийд на Бартек в следващата частица от секундата, точно на прага между осъзнаването на факта и физическата реакция.
Блъснал другаря си с ръка към дърветата, сам той се извърнал, за да препречи пътя на приближаващия нападател. В този миг чул Бартек да го зове по име и на свой ред изкрещял:
— Бягай! Казах ти да бягаш, бе човече!
Срещу него стоял човек, дребен, с плоско лице, в синьо яке и избелели джинси. Рийд го разпознал — същият бил в бара — и се запитал откога ли ги следят? Мъжът не държал в ръце оръжие, поне не такова, каквото би изплашило Рийд.