Случи се, че бях до тях в мига, когато позвъни, чух дори и думите му, макар че телефонът пращеше доста силно.
— Име не ми каза — рече той накрая.
— Нищо, зная коя е — отвърна тихо Луис. — Правилно си постъпил. Добре, че се обади.
По едно време зърнах отблясъка по пътя. Върнах се при пейката, заедно изчакахме таксито да прекоси моста над мочурището. Късните слънчеви лъчи оцветяваха бронята на автомобила, водите блестяха мътно, движението на колата се отразяваше в тях. Нещо тежеше в стомаха ми, сякаш голяма буца се бе образувала там, а и главата ме сви, като че гигантско менгеме притисна слепоочията ми. Неволно потърсих с поглед Рейчъл. Стоеше неподвижно сред гостите и също гледаше към пътя и приближаващото се такси. Когато сви в алеята пред къщата, Луис се изправи и тръгна към него, Ейнджъл го последва.
— Това няма нищо общо с вас — рече ми през рамо Луис. — Нямаш причини за притеснение.
Аз обаче имах друго усещане. Какво ли ми носеше съдбата този път?
Закрачих след тях двамата към края на двора и отворената порта. Ейнджъл спря по-назад, а Луис отиде при колата и отвори задната врата. Излезе жена, в ръце стискаше шарена чанта. Бе доста по-дребна от Луис и поне четирийсетина сантиметра по-ниска. Бе сигурно с десет години по-възрастна, но лицето й носеше белези на труден, тежък живот, то си личеше и в умората на чертите й. Стори ми се, че като млада е била доста хубава, но сега много от красотата не бе останало, затова пък личеше сила на характера и динамична вътрешна енергия, тя сякаш струеше през очите й. После забелязах синката на лицето й, при това бе съвсем прясна. Някой я беше ударил.
Жената застана пред Луис и вдигна очи към лицето му, в тях прочетох нещо като любов. Сетне изведнъж замахна и силно го зашлеви по лявата буза.
— Изчезнала е — горчиво рече жената. — Ти нали щеше да се погрижиш за нея? Ама вече я няма…
И горко заплака. Луис я прегърна, притисна я към себе си, а сетне дори неговото силно тяло се разтресе от риданията й.
Но трябва да ви разкажа историята на Алис. Тази, която заминала и никога повече не се върнала.
Марта е леля на Луис. Мъж на име Дебър, днес покойник, живял насила с нея, силом й направил и дете. Момиче било. Всички в семейството много го обичали, но то така и не намерило щастие у дома, все било тъжно и ядно. Вече девойка, се разбунтувала срещу цялата фамилия — само жени, обърнала им гръб и решила да опознае мъжете. Те й казвали, че е красива, а тя наистина била хубавица, но все още млада и все така гневна. Нещо постоянно я глождело отвътре, а то било свързано с жените у дома, които наистина милеели и много държали на нея. Казвали й, че баща й е покойник, но от други хора, странични, научила що за човек бил той и какъв бил краят му в този грешен свят. Никой не знаел със сигурност кой е виновникът за кончината му, но имало доста слухове, чували се и намеци, че спретнато облечените чернокожи жени от къщата с красивата градина отпред са се сговорили да го убият заедно с братовчед й, момче на име Луис.
И ето — един ден Алис се разбунтувала срещу тях и срещу всичко, което те означавали: любов, сигурност, семейни връзки. Тръгнала с лоши другари, напуснала спокойствието на майчиния дом. Пропила алкохол, пропушила трева, постепенно минала и на по-сериозна дрога и неизбежно се пристрастила. Скитала безцелно от място на място, накрая попаднала в ламаринена, измазана отвътре барака на края на голяма тъмна гора, където й плащали да се люби с мъже. Заплатата била не в пари, а в наркотици — много по-евтини от онова, което търсачите на женска плът давали да спят с нея. Така постепенно тя ставала все по-зависима и по-зависима. Бавно затъвала, започвала да губи себе си, комбинацията от секс и наркотици й действала като ракови образувания, а те унищожавали всичко добро в нея, докато най-сетне се превърнала в техен роб. Макар и понякога да си въобразявала, че това е само временно увлечение, мимолетно състояние, което й помага да се бори с чувството, че е предадена и наранена от най-близките си хора.
Било ранна неделна сутрин, тя още лежала съвсем гола под одеяло на непокрита кушетка, само евтини найлонови обувки имала на краката си. Миришела на мъже, на пот, а наркотичният глад я измъчвал. Главата я цепела, имала болки в ръцете, краката, ставите. Наблизо спели още две жени, леглата им разделени от нейното със закачени на опънати въжета чаршафи. През прозорците едва прониквала сутрешната светлина, силно били зацапани с мръсотии, а по ъглите на помещението висели паяжини с мъртви насекоми и сухи листа. Надникнала изпод одеялото, забелязала, че вратата на бараката е отворена. На прага с гръб към нея стоял Лоу, а гигантските му плещи почти запълвали отвора. Бил без риза, бос, по бръснатата му глава блестяла пот, капките се плъзгали надолу между лопатките по силно окосмената белезникава кожа. Пушел цигара, говорел с някого навън. Алис решила, че сигурно е Уолъс — дребният жълтеникав мъж, който въртял импровизирания си публичен дом с курвите в тази барака край гората, продавал по малко наркотици на дребно, а за клиентите с по-консервативен вкус имал и уиски. Чула смях, сетне пред големия преден прозорец минал Уолъс, закопчавал си колана и изтривал пръсти в джинсите. Ризата му била разкопчана, виждал се пилешкият му гръден кош и малкото уродливо коремче. Грозен бил този негодник, а и гаден, при това рядко се къпел. Понякога я карал да ляга под него, а смърдял ужасно и тя едвам го изтрай вала, но нямало как. И сега за пореден път отново имала нужда от него. По-скоро от стоката му, без която не можела, макар и вече да била задлъжняла. Вземала повече, отколкото той оценявал заплатата й, и по този начин натрупвала дълг, който никога нямало да успее да изплати.