Но имаше и друг ъгъл на нещата. Какво можех да кажа за отнетия от мен лично живот? Не бях ли и аз еднакво виновен за краха на чужди съдби? Не бях ли отговорен за битието или небитието на дълга поредица хора добри и хора зли? Не бяха ли всички те записани на моето име, нали за всеки един от тях щеше един ден да ми бъде потърсена сметка, и то Свише? Можех ли да се оправдавам с тезата, че извършвайки по-малкото зло, съм предотвратявал по-голямото? Възможно е, но то не би могло да изтрие от ръцете ми кръвта и греха за стореното. Нямаше да отклони и вечното проклятие. Не, нямаше да има за мен прошка. Защото сред греховете ми имаше и сторени в миг на афект и ярост, под влиянието на гнева и не се съмнявах, че за тях ще бъда съден и неопростен. Ами останалите? Избирал съм да постъпя по даден начин във вярата си, че по-голямото зло се крие в бездействието, и наистина не е ли така? Защото съм се опитвал да възстановявам справедливостта и да компенсирам злото. Търсейки изкупление. Вярно, по моя си начин…
Проблемът е в това, че подобно на раковите заболявания, едно-единствено, мъничко петънце върху душата се разпростира по цялото тяло и го заразява, неумолимо го тика към провала и развала.
Проблемът е в това, че малко зло няма.
Минахме през гробищната порта, обиколихме гробовете. На по-пресните често се виждаха снимки на покойниците, защитени с пластмасови покрития и вградени в надгробния камък — гранит или мрамор, — а по-надолу стояха имената и фамилиите. Имаше и друг вид — с дълбоки ниши зад стъклени вратички, а отзад подредени поставени в рамки снимки на всички погребани на същото място. По същия начин, както това би могло приживе им да стане на големия семеен бюфет в къщната гостна или пък на специално отделена за целта лавица.
Надолу, към входа на костницата, водеха три стъпала, самият той бе затворен с двойна врата от най-просто дърво, а над нея стоеше прозорче във формата на половин окръжност. Отдясно имаше по-стръмно стълбище, то отиваше към църквицата, а от страничния й прозорец се виждаше самата костница. Влязохме в нея. Посрещна ни млада жена, седеше зад стъклена витрина с множество предмети — сувенири, иконки, картички, свещички и други дрънкулки. Платихме по трийсет крони вход на човек, общата сума не възлизаше на повече от четири долара. Бяхме единствените гости, застанали занемели пред чудесата на Седлиц, дъхът ни се точеше във вид на бяла пара с най-странни форми — тук бе доста мразовито.
— Боже мой! — възкликна Ейнджъл. — Що за място е това?
Пред нас започваше друго стълбище, което също водеше надолу. От двете ни страни на стените — лява и дясна — с човешки кости бе изписано трибуквието IHS на латински Iesus Hominum Salvator— Христос Спасител човешки. И двете бяха оградени с по четири кръста, всеки образуван от три кости, а напречните им рамена завършваха с по един череп от двете страни. В основата на стълбището зърнах две симетрично огледални колони, всяка образувана от черепи, редувани с бедрени кости, вертикално поставени под долните им челюсти. След тях започваха вдълбани ниши, а в тях бяха разположени две огромни урни или може би кръщелни купели, отново изцяло построени от човешки кости, с капаци от черепи.
Вървях най-напред, спрях се в главната централна площ на костницата. Отляво и отдясно ми се отваряха странични хранилища, запълнени с големи пирамиди от черепи и кости; прекалено много бяха на брой, за да мога да ги преброя. Всички те бяха увенчани с боядисани в златисто дървени корони. Пред мен имаше още две подобни площи или помещения, достъпът до тях бе ограничен с бариери. Тоест те бяха общо четири, разположени ъглово, във формата на квадрат. Според брошурката, която ни даде жената на входа, човешките останки тук символизират множествата, очакващи Божия съд, короните са символи на Царството небесно, но и на надеждата за възкресение. На стената край едното от ъгловите хранилища имаше надпис, отново от кости. Той гласеше:
ФРАНТИШЕК РИНТ, ЧЕСКЕ СКАЛИЦЕ — 1870 г.
Както повечето хора на изкуството, така и Ринт бе подписал творението си. Но ако Босуърт бе прав, тогава Ринт бе попаднал на нещо по време на строежа на костницата. Може би когато я е завършвал, а видяното го бе объркало и разболяло психически до такава степен, че години наред го бе рисувал в най-големи подробности, от различни страни и ъгли. Сякаш по този начин е търсел подходящо заклинание в надежда да го прогони от въображението си и най-сетне да намери покой.