Внезапно гласът се промени. Като че се препъна в собствените си думи. Опита се да започне отново, но загуби ритъм. Накрая замлъкна, а аз усетих нещо, което сякаш дири връзка в костницата — досущ слепец, задържал потупването с бастуна, за да се заслуша в приближаването на непознат.
Сетне гласът изрева силно, отново и отново. Тонът и силата непрестанно растяха, за да се превърнат в непрекъснат писък, яростен, налудничав, отчаян. И все пак в това отчаяние аз долавях нещо ново, не зная защо и как, но чувствах, че се случва за пръв път. В него звучеше живецът на надеждата. Този мощен зов раздираше ушите ми, разтърсваше ме целия и сякаш късаше нервите ми. Зовеше ме отново и пак, и пак.
Усеща ме. Това помислих в този миг. Знае.
Жив е.
В хотела ме отведоха Ейнджъл и Луис. Бях ужасно слаб, кожата ми гореше. Опитах се да полегна, но световъртежът не минаваше, не ми даваше покой. Постоях малко сам, сетне отидох при тях, в тяхната стая. Седяхме пред прозореца и гледахме към гробището и сградите в него.
— Какво ти стана там? — запита най-сетне Луис.
— Не мога да кажа със сигурност.
Той се ядоса. Този път дори не се и опита да го скрие.
— Аха, не можеш… само че се налага да го обясниш, няма значение колко чудновато може да прозвучи. Защото за такива изпълнения време нямаме.
— Не е нужно да ми го натякваш! — сопнах се и аз.
Той ме изгледа в очите равно, сетне примижа.
— И все пак какво беше това?
Нямах избор, освен да му отговоря доколкото мога.
— За миг ми се стори, че усещам нещо там долу, под самата костница. И още, че то също ме усеща и разбира, че зная за него. Имах физическото, напълно сетивно чувство, че съм попаднал в капан, в затворено пространство без изход, задушавах се, беше ужасно горещо. Това е. Повече от това нищо не мога да кажа.
Не знаех какво мога да очаквам от Луис в отговор на това. Рекох си: сега или никога. Сега ще дойдем до същността. До онова нещо, дето е застанало между нас двамата и вече напира да излезе на повърхността в същинския си вид и смисъл.
Луис помисли, попита:
— Сега добре ли си? Можем ли пак да идем там?
— Е, следващия път ще си облека нещо по-леко.
Той потропа с пръсти по ръба на стола, спря и отново го направи, в ритъм с нещо, което само той си чуваше.
— Трябваше да те попитам — каза неочаквано.
— Разбирам.
— Може би ставам нетърпелив. Иска ми се това да приключи. Не ми се нрави, защото е прекалено лично.
Сега се извърна на стола и ме погледна в очите.
— Те ще дойдат, нали?
— О, да — отвърнах. — Сетне можеш да правиш с тях, каквото намериш за нужно. Аз ти обещах, че ще ги намерим и си удържах на думата. Нали това искаше от мен?
Но той пак мълчеше. Нещо не се получаваше докрай. Отново забарабани с пръсти, този път по самия прозорец. Гледаше навън, имах чувството, че ужасно го привлича двойната камбанария на църквицата. Ейнджъл седеше по-далеч от нас, почти в ъгъла. Мълчеше, не мърдаше, търпеливо изчакваше на бял свят да излезе онова, което бе нарушило хармонията и ни разделяше с Луис. Рязка промяна бе настъпила в дългогодишното ни приятелство и не бях сигурен дали му е дошъл краят или пък ни очаква едно ново начало.
— Е, казвай, Луис — рекох най-сетне.
— На теб ме беше яд, колкото и да не е за вярване — заговори той, без да ме гледа. — В теб виждах вината за онова, което се случи с Алис. Не и в началото, защото знаех какъв живот води тя. Опитвах да се погрижа за нея, търсех начини да накарам и други да я закрилят, но в края на краищата тя си избираше пътя, както и всички други хора. Когато изчезна, някак ми олекна, дори се зарадвах. Не беше за дълго, но сетне ме хвана срамът…
Тук направи пауза, ние с Ейнджъл изчаквахме със затаен дъх.
— А после попаднахме на Гарсия и ти го уби… сетне Бог знае откъде се появи и онзи изрод Брайтуел и изведнъж вече не ставаше дума просто за Алис. На предно място излезе ти, защото именно ти изглеждаше замесен някак в тези неща. Как точно, не зная, но е така. И си рекох, че може би грешката не е само нейна, а и твоя. Знаеш ли колко жени си изкарват прехраната с проституция по нюйоркските улици? Много са, но няма значение. От всички тях, дето са ходили при Уинстън, точно нея ли трябваше да изберат? А ти си такъв — в теб има нещо неземно, открай време хвърляш сянка върху чуждия живот — един, втори… а тази сянка все повече и повече расте, знаеш ли? И си виках, че може би така е докоснала и нея, макар че ти изобщо не я познаваш, дори не знаеш, че съществува. Но така ги усещах нещата, сигурно си го бях внушил, затова не исках дори и да те погледна. Не съм те намразил, защото зная, че не си го направил нарочно, но не исках и да разговарям с теб, нещо ме отблъскваше. И тогава тя се обади… по-точно чух.