Ръката ми тръпнеше, все така безполезна, имах чувството, че жегата ме е обезводнила съвсем. Не можех да разбера защо просто не ме застреля, имаше пистолет, затъкнат в колана на панталоните, а дебне около мен като хищник с този лост. Но сетне се досетих защо е така. Въртяхме се точно в подножието на стълбата, когато тя отново замахна към мен, аз залитнах назад и се препънах. Заан надигна лоста над глава и в този миг познат глас рече:
— Задръж, кучко!
В следващия миг обут в бота крак се стрелна и тежко удари Заан в лицето, носът и челюстта й изпращяха, нещо се счупи с грозен звук. Тя замига в шок и в призрачната светлина ми се стори, че лицата по нея отвориха усти в ням рев на ужасяваща агония. Приведен, с пистолета в ръка, Ейнджъл слезе още две стъпала надолу и вече имаше поглед към цялостното полесражение, ако това може да бъде думата.
Заан изпусна лоста и вдигна лявата ръка към лицето си, Ейнджъл стреля и куршумът мина през ръката й, отхвърли я към стената, по която се плъзна надолу, оставяйки след себе си тъмна, мокра следа. Едното й око остана отворено, другото изчезна, на мястото му зейна кърваво черна дупка. Здравото око примига още веднъж, онези лица по кожата й замигаха в унисон, сетне главата й падна встрани, гримираните клепачи се склопиха, тялото застина.
В мига на смъртта й силата сякаш напусна Сикюла. Поначало не предполагах, че адвокатът е толкова силен физически. Имах го по-скоро за книжен тип, но види се, излъгал съм се, щом можеше да се опъне на човек като Луис. Както и да е, сега той видимо свали гарда, давайки му възможност да извърне пистолета към лицето му и да натисне спусъка. Ехото на изстрела отекна в криптата, звукът като че намери материален израз във фонтан тъмна течност, която плисна в ниския таван. Луис отстъпи, тялото на адвоката се свлече на каменния под.
— Знаеш ли — рече Луис, — в началото този можеше да ме убие. Насочи пистолета в мен, но не натисна спусъка, просто се колебаеше… тогава го избих от ръката му.
— Каза ми на срещата ни, че не бил в състояние да убие човек — казах му аз. — Значи истината е говорел.
Бях се облегнал на стената, силите ми почти на привършване, ръката вече я усещах, но болеше ужасно, проклетата. Опипах я и изпъшках, но едно беше хубаво: счупени кости нямаше. Вдигнах другата в жест на безмълвна благодарност към Ейнджъл, той ми намигна и се върна горе на поста си. Стояхме с Луис и мълчаливо гледахме отвора в нишата.
— Този път ти си пръв — рече Луис.
Огледах се, спрях очи върху телата на Сикюла и Заан. Вътре трябваше да има двама.
— Поне може би ще видя първия, който ни нападне — рекох му аз.
— Тази имаше пистолет — рече Луис, сочейки с пръст пистолета в колана й. — Можела е просто да те гръмне.
— Искала ме е жив.
— Защо? Заради неустоимия ти чар ли?
Поклатих глава, казах му най-простото.
— Виж, Луис, и тя, и Брайтуел смятат, че съм като тях.
Наведох се, пристъпих в нишата, държах пистолета със здравата ръка. Луис изчака десетина секунди и пое след мен. Влязох в отвора, след него тунелът леко се разшири, но на височина не стигаше повече от метър и седемдесет, затова Луис трябваше да се прегъва и върви с приведена глава. Отпред светлееше, вървяхме известно време, сетне проходът сви вдясно, а наклонът надолу видимо се увеличи. За мое учудване и тук бяха издълбани странични ниши, подобни на мънички килии, повечето не съдържаха нищо освен каменни ложета, в други зърнах счупени пръстени купи и стари винени шишета, което означаваше, че някога тук е имало хора. Имаха решетки вместо врати, направени да се движат нагоре и надолу с помощта на лост и верижна система отвън. Останах с впечатлението, че всички са вдигнати, докато от дясната ни страна се натъкнахме на едно изключение. Зад спуснатата решетка лъчът на фенерчето ми се спря върху купче дрехи, сетне забелязах, че в тях има и останки. По черепа все още тук-там стърчеше коса, дрехите бяха учудващо запазени, макар и това да бе относително. Отвътре нетърпимо лъхаше на воня.