— Що за място е това? — изсумтя Луис.
— Какво ли? Не ти ли прилича на затвор?
— Но ето, гледай тук — май са забравили за този си клиент.
Нещо изшумоля в затворената килия. Плъх е, помислих си аз. Какво друго освен плъх? Защото, който и да е бил в тази ниша, отдавна би трябвало да е предал Богу дух. Изсъхнала като пергамент кожа, пожълтели кости. Да, ама не.
Именно тогава онзи вътре на каменното ложе се размърда. Ноктите му тихо задраскаха по камъка, десният му крак се изви и изтегна, може би на сантиметри да беше, но и главата му се помръдна. Това очевидно му струваше неимоверно усилие. Взрях се и сега вече различих изсъхналите мускулни влакна върху лишените от плът ръце, не видях, а по-скоро усетих напрежението в лицевите сухожилия, докато се опитваше да заговори. Чертите му бяха сякаш изтрити, кожата опъната плътно по черепа, все едно я няма или нещо я изсмуква отвътре. Очите му като развалени плодове, дълбоко потънали в кухините. Сега с мъка надигна изпита ръка и се опита да ги засенчи от светлината на моя фенер, а в същото време напрегнато се опитваше да различи кои са онези зад нея.
Луис отстъпи крачка, потресен.
— Че как може да е жив? — запита той шепнешком, не успявайки да прикрие удивлението и шока в гласа си.
Обикновено железният Луис с неутралния, тих глас? Не го бях виждал, не го бях чувал да се държи и говори така. Направо не можех да го позная. Все повече ме удивляваше този човек.
Но какво сравнение бе направил Епстайн? Особени по природа химически изменения, животът и процесът на смъртта екстремно удължени, неизбежният финал продължен до безкрая, извън възможностите на човешкото въображение. Вероятно както и Китим, това незнайно същество бе доказателство, че равинът е прав.
— Няма значение — рекох му аз. — Остави го.
Видях, че Луис насочва пистолета. Още повече ме изненада тази реакция. Както казах, не беше известен с милосърдието си, още по-малко от този сорт. Поставих ръка на дулото на пистолета, кротко го натиснах надолу.
— Недей.
Съществото върху каменното ложе се опита да ни каже нещо. Разпознах отчаянието в очите му, сам аз почти изпитах нещо може би сходно на Луисовото състрадание. Но се извърнах и продължих напред, а Луис ме последва.
Вече бяхме дълбоко под земята, доста далеч от гробището. Доколкото можех да се ориентирам, струваше ми се, че сме някъде по средата между костницата и мястото, където е бил някогашния манастир. Тук имаше още няколко килии, сега почти на всички решетките бяха спуснати, но се опитвах да не гледам зад тях. И все пак в един миг не издържах и надникнах. Кости, разпръснати кости на някогашни хора, сетне скелети, сега само разпилени останки. Вероятно и грешки са правили навремето. Както и на древните процеси срещу вещиците. Умрат ли заподозрените, значи са невинни. Оцелеят ли, значи са виновни, тоест изчадия адови.
Жегата тук ставаше все по-непоносима. Стените пареха на допир, едвам понасяхме облеклото, затова по пътя хвърлихме първо горните дрехи, сетне и саката. В главата ми се появи особен шум, като че нещо говореше, шумолеше под черепа ми. Напрегнах се, стори ми се, че различавам думи, само че не бяха както ги бях възприел първия път: части от заклинание на прага на лудостта. В сегашните се долавяше целенасоченост, дори воля. Те зовяха, настояваха.
Пред нас лумна светлина. Намирахме се на прага на кръгло помещение с множество килии по периметъра, а в центъра бяха поставени три мощни фенера. Зад тях видях тлъстата фигура на Брайтуел. Блъскаше с лост в иззиданата с камъни и тухли отсрещна стена, опитваше се да извади тухла на височина собствената му глава. До него бе закачулената фигура с палтото, навела глава. Пръв усети присъствието ни Брайтуел, завъртя се внезапно с лоста в ръка, измери ни от глава до пети. Очаквах да посегне към пистолета, но той изглеждаше направо доволен. Устата му бе синьо морава, разкъсана и сетне шита с черни конци. Там го беше ухапал Рийд в последната си битка със смъртта.