— Знаех си — рече той. — Знаех си, че ще дойдеш.
Стоящата отдясно фигура с палтото свали качулката. Видях, че е жена, сивата й коса се разпиля. Познато лице. Клодия Стърн. Фините й черти и леката фигура бяха придобили някаква хищна острота, от нея сякаш се излъчваше глад. Кожата бе бледа и суха, а отвори ли уста да заговори, стори ми се, че зъбите й са се удължили, като че венците боледуват и се свиват. В дясното й око ясно видях продълговатия подобен на резка бял белег, досега вероятно крит с помощта на очни лещи. Брайтуел й подаде лоста, но не направи заплашителен жест, нито понечи да тръгне към нас.
— Почти сме на финала — добави той. — Хубаво е, че си тук за него.
Клодия Стърн вкара острата част на лоста в направения от Брайтуел пробив в зидарията и натисна. Видях, че тухлата се помести поне на шейсет градуса, застана почти перпендикулярно на стената, а в открилата се цепнатина проблесна нещо мътно. Стърн направи още едно усилие, този път по-сполучливо и тухлата падна, сетне и съседният камък, стената не бе дебела. Тя продължи да работи все така съсредоточено с неподозирана за крехката й фигура сила. Сега зидът се разпадаше по-лесно, излизаха още тухли. Може би трябваше да я спра, но не го направих и в същия миг си дадох сметка, че и аз желая да науча какво има отвъд стената. Ужасно ми се искаше да видя Черния ангел. През дупката вече се виждаше неголяма част от сребърна повърхност. Различих овала на ребро, сетне и края на нещо, което би могло да бъде ръка. Тази част бе възгруба, нешлифована, като недозавършена. Тук-таме изпъкваха капчици втвърдено сребро, напомнящи за замразени сълзи.
Внезапно, сякаш разтърсена от неочакван подтик, Клодия Стърн захвърли лоста и устремно напъха ръката си в дупката.
Само секунда мина и усетих, че температурата отново скача. В подземието бе така горещо, че кожата ме засърбя, сетне пламна, усещането бе като че внезапно ме изложиха гол на извънредно силна слънчева светлина. Погледнах кожата на ръцете в очакване да почервенее болезнено. А гласът в съзнанието ми се усилваше: поток от нашепнати думи, като съсък на падаща от голяма височина вода, източникът недоловим, но смисълът ясен. Стената пред Стърн се разтресе, от недоловими досега дупчици в стария хоросан избликнаха капки, плъзнаха се по стената надолу като топчици живак. Виждах, че се отделят изпарения, усещах миризмата на горящата прах. Каквото и да бе онова отвъд, то се разтапяше, всъщност топеше се среброто, за да излезе на свобода онова, което бе скрито в сърцевината му. Стърн обърна лице към Брайтуел, забелязах удивлението й. Очаквала е нещо извънредно, но сигурно не именно това. Защото от приготовленията им излизаше, че са възнамерявали да отнесат статуята в Ню Йорк и едва ли са подозирали, че може да се случи друго. И все пак? Отвъд стената се чу шум, приличаше на удара на силно крило и това ме върна в реалността. Трябваше да направя нужното. Тя така или иначе го освобождаваше.
Насочих пистолета в Брайтуел.
— Спри я!
Брайтуел не помръдна.
— Няма да успееш да го използваш — рече той. — Ние пак ще се върнем.
В същия миг усетих болката в Луис. Той завъртя глава, лицето му се разкриви във видима агония, допря дланта на лявата ръка към ухото си. Тогава и аз ги чух. Хор от неистови гласове, неудържима какофония от звуци, обединени в едно: молба за помощ, зов за свобода. И всичко това се излъчваше от Брайтуел.
А на стената сребристите капки се нижеха по цепнатини и неравности. Стори ми се, че отново чувам движение отвъд, но и главата ми забуча така, че не бях абсолютно сигурен кой шум откъде идва. Нещо притискаше черепа ми, искаше до го смачка.
— Ти си болен, заблуден психар — викнах към Брайтуел, друго не ми дойде наум.
— Знаеш, че е вярно — отвърна той и ме гледаше право в очите. — Не е възможно сам да не го усещаш.
Разклатих глава упорито да прогоня шумотевицата.
— Не е вярно.
— За теб спасение няма, както и за нас — гръмко завика Брайтуел. — Всемилостивият ти отне жената, детето. Сега е на път да ти вземе и другата жена, втората, че и второто дете. И пет пари не дава за теб твоят Бог! Да не смяташ, че щеше да ги остави да страдат, ако беше Всемилостив? Ако изобщо му пукаше? Ако изобщо действително някога го е било грижа за нещо или за някого. Защо тогава, питам те аз, ти вярваш в него, а в нас не? Защо на него залагаш надеждата? Защо се отвърна от нас? Отговори!