Опитвах да отговоря, не можех гласа да си намеря. Като че гласните ми струни горяха.
— Защото при вас надежда изобщо няма — рекох накрая и примижах, хващайки пистолета с две ръце.
— Няма да посмееш да ме убиеш — обади се Брайтуел отново, само че този път в гласа му прозвуча съмнение.
И внезапно се раздвижи. Преди миг бе пред мен, сетне го нямаше, после бе на трето място и никъде. Чувах гласа му в главата си, сетне усетих ръцете му върху тялото си. Устата му зейна, мярнаха се остри, подобни на котешки зъби. Хапеха ме, кръв течеше, събираше се в устата му, а той ме ръфаше бясно.
Натиснах спусъка, стрелях три пъти. И хаосът изчезна. Десният глезен на Брайтуел цъфна разбит, втора рана имаше на коляното му, третият куршум, изглежда, бе пропуснал целта. Така поне си помислих, но сетне зърнах растящото тъмно петно на ризата над корема му. В ръката му се появи пистолет, но Луис пристъпи и го изби, изрита го далеч встрани.
Заобиколих ги, тръгнах към Клодия Стърн. Цялото й внимание бе съсредоточено в зида пред нея. Изглеждаше изпаднала в транс. В нозете й металът се втвърдяваше, а сребристият блясък в дупката вече го нямаше. Стори ми се, че съзирам чернеещи ребра, покрити с тънка като ципа кожа, площта на откритата плът се увеличаваше там, където ръката й правеше нещо. Но може да е било плод на пламналото ми въображение. Хванах я за рамото със здравата ръка, издърпах я назад от зида, прекъсвайки контакта й с онова отвъд — не беше лесно. Тя изпищя пронизително в безсилна ярост, а на гласа й отвърна мощно ехо, идваше някъде дълбоко от околните стени. Внезапно посегна към очите ми, в същия миг ме ритна ниско в пищяла. За частица от секундата долових блясъка на метал в лявата й ръка, сетне острието ме рязна по гърдите, отваряйки дълга рана от лявата ми страна чак до ключицата. Ударих я в лицето с основата на ръката си, а когато политна, нанесох следващ удар и следващ, докато тя отстъпваше заднешком, залитайки към входа на една от килиите. Там отново се опита да ме резне с ножа, но този път я ритнах и тя падна назад в килията. Влязох след нея, настъпих с крак китката й, отнех й го. Сега направи опит да ми избяга странично, но я ритнах отново и този път кракът ми попадна във вече счупения й нос. Тя нададе животински рев и замря.
Излязох от килията. По стените разтопените струи бяха като замръзнали, а температурата, изглежда, започваше да спада. Металът се втвърдяваше, отвъд стените повече не чувах никакъв звук, бил той реален, бил плод на въображението ми. Отидох там, където лежеше Брайтуел. Луис бе разкъсал ризата му, откривайки обезобразения търбух. Раната кървеше обилно, но бе все още жив.
— Може да оцелее, закараме ли го в болница — рече приятелят ми.
— Изборът е твой — отвърнах. — Алис бе част от теб.
Луис отстъпи назад, а пистолета скри зад гърба.
— Не — рече той. — Ти разбираш какво става тук, но аз — не.
Гласът на Брайтуел бе спокоен, макар че лицето му се кривеше от болката.
— Убиеш ли ме, ще те намеря — закани се той. — Веднъж вече те намерих, ще го направя пак, без значение колко време ще мине. И тогава Аз ще бъда твоят Бог. Ще унищожа всичко, което обичаш, ще бъдеш принуден само да гледаш, докато разкъсвам поредното скъпо за теб същество. Сетне ще те отнеса в мрака, надолу, там ще бъдем само аз и ти. И спасение няма да има, няма да има изкупление за теб, нито надежда.
Пое си дълбоко дъх, нещо в гърлото му заклокочи. Отново чух хора гласове, онази странна какофония, но тонът бе доста различен. В него сега звучеше очакване, надежда, радост.
— И опрощение няма да има — сега вече шепнеше. — Преди всичко прошка за теб няма да има…
Кръвта му изтичаше на пода, запълваше фугите между тежките каменни плочи, постепенно се разклоняваше и встрани, създавайки странни геометрични фигури, пълзеше все по-надалеч и към килията, където лежеше Стърн. Тя бе дошла в съзнание, но изглеждаше слаба и дезориентирана. Протегна ръка към Брайтуел, той улови движението и извърна глава към нея.
Повдигнах пистолета.
— Аз ще се върна за теб — рече Брайтуел.
— Да — промълви тя. — Сигурна съм, че ще го направиш.
Брайтуел се закашля, опипа раната в корема си.
— Ще се върна за всички тях — добави страшно, заканително.
— Ще те чакам — рекох.
Застрелях го в центъра на челото и това бе краят. От устата му се откъсна последен, тежък дъх. Усетих слабо доловимо раздвижване във въздуха на околното пространство, замириса на сол и чист въздух, а хорът най-сетне заглъхна.
Клодия Стърн пълзеше по пода към зида, стремейки се към допир с онова, което остана неосвободено отвъд стената. Понечих да пристъпя и да я спра, но ясно чух множество стъпки в тунела. Към нас идваше някой и той не беше сам. Обърнахме се с Луис, приготвихме се да ги посрещнем.