— Кой е Боби, бе? — ухили се чернокожият.
Сетне си тръгнаха, останахме с Елън. Ейнджъл и Луис ни придружиха, докато си взех колата от паркинга. Потеглихме на северозапад, нощта бе мрачна, беззвездна. Дженифър спа по-голямата част от пътя, по едно време се събуди и завъртя копчето на радиото. Намери си подходяща музика. Емилу Харис пееше прочута песен на Ленън и Макартни — „Here, There and Everywhere“, вярно кавър беше, пък и не особено известен, но ако не сте го слушали, няма да е зле да го чуете.
— Така добре ли е? — попита ме тя.
— Чудесно — рекох.
— Обичам „Бийтълс“. Тяхното може би е по-хубаво, ама и това изпълнение си го бива, нали? Само дето е по-тъжно.
— Понякога тъжното е като мехлем за сърцето.
— Ти женен ли си? — внезапно запита тя.
— Не.
— А приятелка имаш ли си?
Помислих, преди да й отговоря.
— Имах. Но пък си имам едно малко момиченце. Преди имах друга дъщеря, но почина. И тя се казваше Дженифър.
— Ти за това ли ме потърси пак? Защото носим едно и също име?
— Ако е било така, това достатъчно ли ще бъде?
— Ами, предполагам. А с Попа Боби какво ще стане?
Не отговорих.
— Ох — въздъхна тя, сетне мълча дълго време.
Накрая се обади:
— Знаеш ли, бях при Джи Мак, когато го убиха. Ама това не му беше истинското име. Казваше се Тайрън.
Сега се движехме по обикновеното шосе, бях излязъл от магистралата. Тук колите бяха много по-малко. Пред нас пламна чифт червени светлини, политнаха нагоре, същинска двойка светулки. Далечна кола се качва по тъмен, невидим хълм.
— Не успях да зърна човека, който го уби — продължи тя. — Сетне избягах, преди да дойде полицията. Иначе току-виж голяма беля станала, не мога да се откача сума ти време. Никому не пожелавам такова нещо. Ама ме намериха, разбира се, как няма да ме намерят. Разпитваха ме за случилото се, излъгах, че не съм била при него, когато е станало.
Загледа се през прозореца, замисли се, лицето й бледо в мрака, отразено в стъклото.
— Исках да ти кажа, че мога да пазя тайна — рече изведнъж. — И няма да проговоря за онова. Аз човека, дето дръпна спусъка, не го видях, но го чух какво рече най-накрая.
Помълча, без да се обръща, остана си все така загледана навън.
— На друг няма да кажа, само на теб, ако искаш. Просто да знаеш, гроб съм, ей на — честен кръст.
— Добре — рекох. — Какво рече?
— Последните му думи бяха — „от една кръв сме…“.
В антрето кутиите си стоят все така. По столовете дрехите — също. Някои са на Рейчъл, други — на Сам. Синът на Елис Палмър — Нийл, го погребват днес, но няма да отида. Спасяваме онези, които можем да спасим.
Къщата е извънредно тиха.
Отивам на морския бряг. Вятърът е източен, значи от морето иде, но по лицето ме милва топъл бриз и откъм сушата. Чувам гласовете, те шептят, плъзгат се край мен, следват зова на морето: то ги вика, прибира си ги в дълбините. Затварям очи, чувствам ласка по лицето, допир на пръсти като от коприна, милват ме, сладко резонират нейде дълбоко в мен, сетне се разсейват и ме напускат. Поглеждам нагоре, но там звезди няма, нито луна, нито светлик. Там някъде трябва да е и той, в мрака отвъд нощта и светлината. Брайтуел. Изчаква си времето.
Защото те са тук. Черните ангели, демони на насилието и Злото. Макар и невидими за простосмъртния, крилете им чернеят срещу Слънцето, обнажени, мечовете им искрят. Паднали, прогонени свише, те безмилостно вървят сред нас, тъпчат горкото човечество… прочистват, отнемат, убиват.
Не са част от нас, не.
Завит в одеяло, поспивам в плетеното кресло на верандата. Студено е, но не ми се прибира вътре. Не ми се ляга в празното легло, където доскоро беше и тя, където лежахме, загледани в празните останки на съвместния ни живот.
Но ето, нещо ме разбужда. Къщата не е вече тиха, изглежда, не е и празна. Кухненският стол изпуква. Врата се захлопва тихо. Чувам нещо, може би са стъпки? Смях на дете?
Казахме ти, че ще си отиде.
Решението е мое. Няма да увеличавам повече броя на записаните в сърцето ми, страдали по моя вина хора, най-вече тези, които така много обичам. Този списък и без това е достатъчно дълъг. Опитвам се да коригирам стореното, за да заслужа опрощението. Но дали? Че греховете ми не са малко…
Висулките на полилея в коридора тихо запяват, разлюлени от нечие присъствие в тъмната доба.
Но ние никога няма да те изоставим.
По-добре ми става. Но съм уморен, очите ми отново се затварят.