Неочаквано ръцете й се плъзнаха по гърба ми, тя се притисна в мен.
— Била… — прошепна едва доловимо.
— Какво? — недочух аз.
— Ти каза: „била е…“. Била е проститутка.
— О, казал съм го просто така, нищо особено не съм имал предвид.
Тя повдигна очи към лицето ми в ням упрек по повод лъжата, сетне въздъхна и рече:
— Не, не е вярно. Ти знаеш, нали? Не разбирам откъде и как усещаш, но винаги познаваш. Винаги безпогрешно го чувстваш, особено когато няма надежда. И се питам: как можеш да носиш това в себе си? Тази ужасна дарба! Как понасяш целия унищожителен товар на това прозрение?
Премълчах, какво бих могъл да кажа?
— Страх ме е — продължи Рейчъл. — Затова не заговорих нито Ейнджъл, нито Луис след церемонията. Ужасявам се от тях двамата, от онова, което те представляват, от онова, което символизират. От онова, което стои зад тях. Преди ми се струваше на шега, така бе и когато говорихме те да бъдат кръстниците на Сам още преди да се бе родила, нали помниш? Е, тогава ми се виждаше друго. Не че не съм искала да бъдат кръстници, не че съм била неискрена, когато се съгласих, но сега, когато ги видях тук, нещо ми стана… Не исках повече те да имат нещо общо с детето… виж, объркана съм много… В същото време зная, че те с готовност биха дали живота си за Сам, както и за теб самия или за мен. И все пак… просто… чувствам, че те излъчват, че те носят…
— Носят неприятности, нали?
— Да, така е — прошепна тя. — Не го правят нарочно, просто така… така са устроени. Неприятностите вървят след тях.
И тогава зададох въпроса, дето все ме беше страх да задам.
— Мислиш, че и след мен също вървят, нали?
Обичах я за отговора й, за прямостта в него, макар че той отвори нова пукнатина в онова, което бе най-съкровено между нас двамата.
— Да — каза жена ми. — Мисля, че ти си нужен на изгубените… на онези, на които им е отнета последна надежда. Те се стремят към теб, привличаш ги по начин, който не разбирам. А след тях идват и други, които носят страдания и болка.
Сега ме прегърна още по-силно, чак ноктите й се забиха в гърба ми.
— И те обичам за това, че не обръщаш гръб, че страдаш за тях, че те боли да отказваш помощ. Нали те гледам толкова време? Зная, че заради мен и детето искаш да избягаш от този ангажимент… видях те как мълчаливо страдаше миналата седмица, когато обърна гръб на човек, а вярваше, че можеш да му помогнеш…
Говореше за Елис Палмър от Камдън, беше ме потърсил преди няколко дни във връзка със сина си Нийл. Младежът се бе забъркал с нечисти хора от Канзас Сити, а те го бяха обвързали здраво. Елис нямаше достатъчно пари да го откупи, затова трябваше някой да се намеси, да помогне. Беше повече или по-малко силова работа, би наложила да се откъсна от Рейчъл и Сам за известно време, при всички случаи предполагаше и риск. Нийл им дължеше пари, а те бяха „кредитори“ от онзи тип, дето не обичат да им се дават съвети как да си движат делата. При това не бяха по фините методи, работеха предимно със заплахи, изнудване и физически наказания. Освен това Канзас Сити ми беше доста далеч, район извън моя обсег, така да се изразя. Затова рекох на Елис, че в неговия случай може би местни хора ще свършат по-добра работа, че онези ще се окажат по-податливи на внушения от местен фактор, отколкото от непознат. Поразучих това-онова, дадох му общата информация и някои имена, но видях, че остана недоволен. За добро или лошо вече имах репутацията на човек, при когото се отива, „когато си закъсал“. Елис бе очаквал много повече от просто факти, бе се надявал на реални действия. И дълбоко в себе си знаех, че заслужава да му помогна, но…
— Но ти го направи заради Сам и заради мен — рече Рейчъл. — Зная какво ти струваше, усетих усилията ти. И съзнавам какво е положението: каквото и да правиш, все ще бъде болезнено за теб, болезнено и за нас. Не знаех обаче докога ще съумееш да издържиш да обръщаш гръб на онези, които протягат ръце за помощ. Е, сега вече зная: издържа до днес.
— Рейчъл, че тя е леля на Луис, семейство му е. Какво друго можех да направя?
Тя почти се усмихна.
— Ако не е тя, все ще бъде някой друг. Знаеш го отлично.
Целунах я по косата, миришеше на Сам.
— Баща ти се опита да ми чете конско отвън, на двора.
— Обзалагам се, че и на двамата ви е било много приятно.
— Чудесно беше. Решихме да ходим вече заедно на почивка.
Пак я целунах. Не се дърпаше, но не понечи да отвърне.
— Е, ще ми се сърдиш ли още? — попитах с надежда. — Нали всичко е наред?