— Не зная — отвърна тя. — Обичам те, но просто не зная.
След това се освободи от ръцете ми и ме остави сам в кухнята. Чух я да се качва по стълбата, сетне изскърца вратата на нашата стая, където спеше Сам. Сигурен бях, че в този съшия миг вече се е надвесила над нея — заслушана в дишането й, ще й оправи одеялцето, ще я поглади по косицата. Ще мисли за това как да я опази. От кого ли?
Същата нощ чувам гласа на другата, зове ме отвън, някъде от моравата под прозореца. Но не отивам до него. А заедно с нея звучат в хор и други гласове, те шепнат, ридаят. Затварям плътно очи, притискам длани върху ушите си. След време сънят идва, сънувам сиво, безлистно дърво. Криви, остри клони се вирят нагоре, покрити са с шипове целите, преплетени, образуват подобие на птичи затвор. Или клетка. А в нея пърхат кафяви гълъби, те гукат тъжно, сякаш плачат по тяхному, напразно се опитват да излетят, а от крилата им се носи шепот, капки кръв избиват по перата, защото отдолу птичата плът е разкъсана. Аз спя, а в сърцето ми някой изрязва ново име.
Глава четвърта
Мотелът „Спайхоул“ е нещо като оазис — привидение или спирка за отчаяни пътници, вече изгубили сетна надежда да починат, преди да прекосят мексиканската граница. Може би заобиколили Юма, уморени от светлините и хората, копнели да зърнат пустинните звезди в истинския им блясък, а вместо това се видели принудени да бродят безкрайно — миля подир миля — сред голи скали, пясък и кактуси, отвсякъде заобиколени от неприветливи към странника безименни планини. Не могат да си позволят да спрат току край пътя, защото това значи да поощря ват жаждата и всяческото неудобство, а току-виж привлекли и вниманието на граничните патрули. Те именно по тези места се въртят, защото оттук минават пътеките за нелегално прехвърляне на хора, а корумпираните мексикански имиграционни служители си умират да хванат някой будала, който да им напълни джоба с лесни пари, ей така, за едното нищо. Не, по-добре е да не се бавите по тези места, най-разумно е да се движите без спиране в надежда да намерите покой и удобство някъде другаде. А това — последното — го предлага именно „Спайхоул“.
На самото шосе има сочещ на юг пътен знак. Той уведомява уморените и нуждаещите се, че наблизо могат да намерят меки, удобни легла, студени напитки и действащи климатици. Иначе мотелът е семпъл, лишен от украса, ако не споменаваме големия старомоден неонов надпис, дето нощем бръмчи като огромен пустинен бръмбар. „Спайхоул“ се състои от петнайсетина стаи, разположени във формата на буквата „n“, а офисът е в дъното на лявото разклонение. Стените са боядисани в светложълто, макар че ако се вгледате отблизо, няма да разберете дали това е оригиналният цвят, или постоянното въздействие на слънцето и пясъка е довело именно до този оттенък. Сякаш пустинята би търпяла присъствието на мотела само ако той се вписва в цветовите характеристики на нейния пейзаж. Самата сграда е построена в естествена падина, подобна на ниша между съседни планини и известна под името Дяволската шпионка, където втората дума горе-долу е и груб превод на името на мотела. Самите планини предоставят известен завет и сянка на мотела, макар че пристъпите ли само няколко стъпки встрани от офиса и пустинната жега или горещият вятър ще ви блъснат в лицето досущ като огнения полъх на отворена пещ.
Пред офиса има друг знак — той предупреждава гостите да не се отдалечават много-много от сградата. Илюстриран е с рисунки на змии, скорпиони и облак, който издишва огън към подобна на дървена съчка черна фигурка на човек.
Рисунката може да ви се стори дори и комична, само че реалността е по-друга. Факт е, че недалеч от мотела често намират изсъхнали, почернели тела: това най-често са нелегални имигранти, омаяни както и хиляди други свои събратя от измамни надежди за лесно забогатяване.
Мотелът привлича клиенти главно по два начина — единият е предавана от човек на човек информация за него, другият е въпросният знак на шосето. На десетина мили западно от него има крайпътен отбив — спирка паркинг за тирове, наричат я „Харис Бест Рест“. Там се намират денонощно ресторантче, бакалия, помещения с тоалетни и душове и място, достатъчно за около петдесетина превозни средства. Има и достатъчно шумна кръчмица, чиято клиентела се състои от неразличаващи се особено много от пустинните хищници представители на човешкия род. Със своите светлини, шума и предлаганата храна тази спирка паркинг често привлича хора, които по редица причини нямат място там. Най-често това са загубили пътя или силно уморени пътници, които действително имат нужда от почивка. „Харис Бест Рест“ обаче не е място за тях и обслужващият персонал отдавна е научил урока си — че е най-разумно да посъветва нищо неподозиращите обикновени хорица да се разкарат от това място и да ги отпраща към „Спайхоул“. Собственик на спирката паркинг е мъж на име Хари Дийн — човек, чиято роля е била позната на предшествениците му по тези места още от преди поне един век. Хари води доста рисковано съществувание, опитвайки да се държи достатъчно прилично, че да не дразни закона, а в същото време да отклонява от себе си имиграционните власти и трафикантите на дрога и хора, без да си разваля отношенията с тях. Това на свой ред му осигурява нужната търпимост от страна на престъпните типове, които посещават най-сенчестите кътчета на неговите заведения.