Искате да ви отворя ли? — рече си той наум с полуусмивка. Добре, ей сегичка ще ви науча аз вас.
Измъкна оръжието, пристъпи до дървената врата и откри огън право в нея — в зоната, където би могло да се намира тялото на онзи отвън.
Първият куршум го намери в гърдите и човекът в синьо залитна, макар и силата му да бе мъничко омекотена от дебелата врата. Вторият влезе в рамото му, завъртя го и този път той падна на пясъка, изпъшка тежко, изхрачи кръв. Но пък така или иначе нужда от тишина повече нямаше. Затова измъкна своя колт дъбъл ийгъл и в мига, когато вратата зейна отворена, стреля от легнало положение.
Само че на прага нямаше никой. В следващата секунда по-ниско вляво зейна дулото на пистолета на Сертас — мексиканецът бе приклекнал под прозореца, готов да гърми. Раненият видя тъмния му пръст — тъкмо се свиваше на спусъка — и се приготви да посрещне края.
Отекнаха поредица изстрели, но не и от оръжието на мексиканеца. Брайтуел бе застанал пред прозореца и стреляше под остър ъгъл надолу и направо през стъклото. Куршумите раздробиха главата на Сертас, мексиканецът се просна на пода, а в същия миг съвсем ненужно още две попадения го намериха в гърба.
Мъжът в синьо се изправи с усилие и залитна. По ризата му имаше кръв, дишаше тежко.
В същото време и двамата чуха шум от бягащи по пясъка крака. Вратата на по-далечната хотелска стая оставаше затворена, но очевидно чул изстрелите, обектът се бе измъкнал през прозореца.
— Иди ти — с мъка рече синият.
Брайтуел се затича. Тичаше не така грациозно, както вървеше, клатеше се наляво и надясно, но бе достатъчно бърз. Чу се пърпоренето на припалващ двигател, сетне той заработи, а водачът даде прекалено много газ. Секунди по-късно Брайтуел бе на ъгъла на крилото, а наблизо — досущ като на кино — жълт буик се завъртя около себе си, устремявайки се право в него. На волана имаше млада жена. Брайтуел натисна спусъка, целеше се вдясно от главата й. Предното стъкло се напука, но колата не спря, дебелият се извъртя и отскочи, за да избегне удара. Следващите му изстрели пръснаха гумите, сетне и задното стъкло. Тогава със задоволство видя буикът да се блъсва челно в камиона на покойния Едгар Сертас. Чу се трясък, болезнено скрибуцане, скърцане на смачкани ламарини, колата се извъртя странично и спря.
Брайтуел се разкърши и закрачи към полуразбития автомобил. Младата жена в него се бе опряла на волана, изглежда, в несвяст. По лицето й имаше кръв, иначе поне външно изглеждаше ненаранена. Сетне отвори очи.
Добре, добре - помисли Брайтуел.
Отвори вратата и като перце я измъкна навън.
— Недейте — изплака Серета. — Моля ви…
— Къде е то, Серета? — попита дебелият.
— Не зная за какво питат…
Брайтуел направи рязко движение с китката. Пръстите му я удариха в носа и го счупиха.
— Питах те: къде е?
Серета падна на колене, хванала лицето си с две ръце, и заговори завалено, неясно. Дебелият с мъка разпознаваше думите и, но ясно чу една — чантата.
Върна се при колата, наведе се в купето, намери дамска чанта. Отвори я и изтърси съдържанието й направо върху пясъка. Разрови предметите с върха на обувката, след малко различи малката сребърна кутийка. Внимателно я хвана в дебелите си пръсти, още по-грижливо я разтвори и разгледа съдържанието. Измъкна парченце пожълтял пергамент, взря се, обърна го наопаки и видимо задоволен от проверката, го върна в кутийката.
— Защо го взе? — попита той и в гласа му прозвуча искрено любопитство.
Серета бе навела глава, раменете й се тресяха в тихи ридания. Изрече нещо носово, почти не се разбираше, прекъсвано от хълцания и сълзи, заглушено от поставените върху раздробения носов хрущял и устата ръце. Брайтуел се наведе към нея.
— Не те чувам — обади се той и постави длан зад ухото си.
— Много беше хубаво — изломоти с мъка девойката. — Аз… аз красиви неща никога не съм имала и…
Сега Брайтуел я поглади по косата почти с нежност.
Отзад се зададе другарят му. Залиташе, но се държеше на крака. Серета запълзя по пясъка назад към колата, опитвайки се да спре кръвотечението от носа. Погледна към новодошлия и й се стори, че той се разлива в трептяща светлина. Тогава за миг й се мярна почерняло изпито тяло, морно увиснали на гърба като парцали перести крила, безсилно люлеещи се встрани ръце — на тях дълги пръсти със закривени остри нокти. Очите на тази неземна фигура жълтееха и искряха в почти лишено от черти лице с голяма, изпълнена с остри зъби уста. Сетне това видение изведнъж изчезна и пред нея застана същият човек, поклащаш се немощно, губещ сили и, изглежда, умиращ прав.