Не, това е онзи същият Брайтуел — отдавна омагьосал душите ни със захаросаните си думи. Дълго време ни е захранвал с лъжи за историята на човешкото минало. Нашето минало. Как се е скитал и странствал сам и морен, търсейки нас, изгубените. Отначало не сме му вярвали, но той е бил повече от убедителен. О, да. Думите му са пускали кълн в умовете ни, разтваряли са се в човешката ни същност, отровата им е плъзвала в телата и организмите ни, а съставните им елементи са се превръщали в част от самите нас. И ето, започваме да си спомняме. Гледаме в дълбоките му зелени очи и истината ни се разкрива със същинското й откровение.
В тайния си живот някога сме били ангели. Обожавали сме, били сме обожавани. А когато сме падали, низвергнати, най-голямото и последно наказание е било завинаги да носим белега на онова, което ни е било отнето. Завинаги да бъдем измъчвани от спомена за всичко онова, което някога сме били и имали. Защото ние не сме както останалите. Различни сме. Други. На нас ни е било разкрито всичко. И в това Откровение е била нашата свобода.
Сега битуваме в тайния си живот.
Събуждам се в леглото ни, но съм сам. И люлката на Сам е празна и притихнала, а дюшечето и чаршафът отгоре са хладни на допир, сякаш върху им не е лежало дете. Ставам, отивам до вратата, долу чувам шумове. Обличам долнището на анцуг, слизам на долния етаж.
В кухнята се движат сенки, витаят и се носят, виждам ги през полуотворената врата. Чувам отваряне и затваряне на вратички — те са на кухненските шкафове. Долавям женски глас. Това е Рейчъл. Така поне си мисля: взела е Сам и са слезли тук, за да я нахрани, а сега й говори. Винаги така прави — говори й, споделя мисли и надежди с нея, отнася се с бебето, както и с възрастните. В същия миг виждам, че ръката ми се протяга и бута вратата. Тя се отваря още повече и кухнята се разкрива пред мен.
Начело на кухненската маса седи момиченце. Главата му е наведена, затова русите коси са се разпилели по дървения плот и върху празната чиния пред него. Виждам също, че от ръба й е отчупено парченце, точно на място където минават концентричните сини шарки. Детето не помръдва. Нещо капе от лицето му и пада върху чинията, разстилайки се в червено петно.
Кого търсиш?
Гласът не идва от момиченцето. Струва ми се, че се носи едновременно от далечно, сенчесто и заупокойно място, но също и някъде оттук, в близост с мен, шепне, нашепва студени слова в ухото ми.
Пак са дошли. Иска ми се да си отидат. Да ме оставят на мира.
Отговори ми.
Какво да отговарям. Аз ви обичах и винаги ще ви обичам, но вас ви няма.
Не. Не е вярно. Тук сме. Където и да идеш, и ние ще сме там.
Моля ви, трябва най-сетне да си отидете. Иначе около мен всичко ще се разруши. Вие ме разкъсвате на две. Унищожавате ме.
Тя няма да остане при теб. Ще те напусне.
Обичам я. Обичам я така, както обичах и вас.
Не. Не е вярно. Тя скоро ще си отиде, а когато я няма, ние пак ще бъдем тук. Ще останем при теб. Заедно с теб ще бъдем в мрака.
Вдясно от мен на стената се появява пукнатина. Пълзи надолу и ето, стига пода, а там се отваря още една. Прозорецът се пръсва, стъклата му се раздробяват на хиляди парченца, те летят навътре. Всяко едно отразява нещо: дървета, гори, звездите, лунната светлина, нечий живот… Сякаш целият ми свят се разпада около мен.
Чувам гласа на дъщеря си на горния етаж и се затичвам към нея. По стълбището нагоре вземам стъпалата по две, по три наведнъж. Отварям вратата на спалнята, а Рейчъл стои до люлката, държи Сам в ръце.
— Къде беше? — запитах Рейчъл. — Събудих се, а теб те нямаше.
Тя ме изгледа. Изглеждаше изморена, по нощницата й имаше петна.
— Наложи се да й сменям пелените и да я преобличам. Отнесох я в банята, за да не те будя.
Сетне сложи детето в люлката. Огледа го отвсякъде, увери се, че всичко е наред и тръгна към леглото. Застанах пред люлката и Сам, сетне се наведох към нея и лекичко я целунах по челцето.
Върху лицето й меко падна капчица кръв. Бързо я изтрих с палеца и отидох пред огледалото в дъното на спалнята. Под лявото ми око имаше раничка. Докоснах я внимателно, заболя ме силно, като че нещо ме ужили. С два пръста леко разтеглих пробитата кожа встрани, с другата ръка опипах и извадих мъничкото стъклено късче. Сега и по бузата ми се търколи капка алена кръв.
— Какво ти става? Добре ли си? — попита ме Рейчъл от леглото.