Всъщност сребърната кутийка едва ли била най-интересната вещ сред многото експонати в неговата колекция. Имало далеч по-забавни неща, пък й се виждали и по-скъпи — бижута, стари картини, миниатюри от слонова кост. И все пак имало нещо привлекателно в мътно проблясващото старо сребро, макар че на външен вид било обикновено. Уинстън казвал, че то е много, много старо — древно и вехто като света и изключително ценно за онези, които разбират какво представлява то. Веднъж го отворил, а тя забелязала нещо като сгъната хартия или поне така изглеждало. Казала го на глас, но той възразил:
— Не, не е хартия. Пергамент е.
Тогава извадил фина носна кърпичка и с нейна помощ измъкнал и разтворил пергамента, за да може тя да го разгледа. Разпознала букви, символи, знаци, формите на сгради, а точно в центъра — ръба на нещо, което изглеждало като крило.
— Какво е това? — попитала тя.
— Карта — отвърнал той кратко. — Или по-точно част от карта.
— Къде е останалата част?
Уинстън свил рамене.
— Кой знае? Божа работа. Това е само едно от общо няколко съществуващи парчета. Останалите са изпогубени, разпилени още от време оно. Преди години се надявах да ги намеря и събера на едно място, но вече съзнавам, че това е много трудна, непосилна за мен самия задача. Затова напоследък обмислям дали да не я продам. Вече се позаинтересувах за потенциални клиенти. Пуснал съм дума на някои места и ще видим…
Прибрал пергамента обратно в кутийката, затворил я и върнал на мястото й. Стояла на малка лавица току до леглото му.
— Не трябва ли да я държите в сейф или на някое още по-сигурно място? — запитала Серета.
— Че защо? — изгледал я той. — Ти ако беше крадла, щеше ли да я задигнеш?
Серета извърнала очи към лавицата. Кутийката се губела сред множество други предмети, статуйки и украшения, с каквито впрочем била пълна цялата къща на Уинстън.
— Сигурно дори не бих я и забелязала сред множеството други вещи — казала тя.
Уинстън кимнал одобрително, сетне разкопчал халата.
— Време е да повторим, нали? — погледнал я с усмивка.
Пустата виагра, рекла си Серета. Понякога й се драйфало от това шибано синьо хапче.
А когато онези двамата му предложиха пари за евентуална информация относно бъдещото местонахождение на курвите, Джи Мак не се поколеба повече от секунда-две и веднага прие. Мислеше си, че така и така особен избор няма, още повече, че дебелият ясно обясни: опитва ли се да шикалкави и да ги разиграва, здравата ще пострада. А това страдание би могло да бъде по-особено и най-вече доста продължително. И в края на краищата неговите стерви ще се паднат на някой друг просто защото него повече няма да го има на този свят. Кратко, ясно, по-разбираемо здраве му кажи. Пусна приказка тук и там, поразмърда информационните канали, но никой не бе чувал за Серета или за Алис. Знаеше, че умната е Серета. Ако Алис стои край нея и я слуша, особено ако поозапти пристрастеността си и купува дрогата по-внимателно, може би двете ще останат скрити доста време. Още повече, ако се опита да отхвърли навика. Но това бе малко вероятно.
И Алис наистина се появи. Дойде лично и позвъни на вратата на бърлогата на Кони Айлънд, помоли да я пуснат, било й недобре. Беше доста късно и там се намираше само Летисия, и то единствено защото бе хванала някакъв гаден грип с повръщане. Летисия бе пуерториканка, нова в занаята, но както и всички останали отдавна бе предупредена какво да прави в случай, че се върне било Серета, било Алис. Отвори на Алис, пусна я да влезе, покани я да си легне на една от свободните кушетки и веднага се обади от другата стая на Джи Мак по мобилния му телефон. Той нареди да я държи под око и да не я пуска да си ходи — на всяка цена! Обаче когато Летисия надникна в спалнята и какво да види? Онази я няма, а заедно с нея е изчезнала и чантата й с двеста долара. Изтича светкавично по стълбите и на улицата, ама къде ти? Нито следа от чернокожата девойка нямаше.