Джи Мак побесня, когато се върна. Тия курви за какъв го имат, мътните ги отнесли! Плесна Летисия, нарече я с всички гадости, които му дойдоха наум в момента, сетне скочи в колата и започна методично да обикаля бруклинските улици с надежда някъде да зърне Алис. Сигурен бе, че с парите на Летисия веднага ще хукне да си купува дрога, затова обиколи всичките улични продавачи и дилърите, още повече че ги познаваше почти до един, някои дори и по име. Беше стигнал почти до „Кингс Хайуей“, когато я засече. С белезници на ръцете, настанена на задната седалка на патрулна кола.
Тръгна след колата и я проследи до участъка. Дали да й плати гаранция и да я отведе със себе си? Да, но свърже ли я някой с убийството на Уинстън, и той е нагазил в лайната до коленете. Тц, не става. Не му трябва на баир лозе. Избра по-лекия вариант — обади се на онзи гаден дебелак, на номера, който той му бе оставил, и му разказа как стоят нещата. Тлъстият рече, че ще се погрижи и Джи Мак да не му мисли повече. Ден по-късно се появи другият в сините дрехи и му даде някакви пари: не бяха обещаното количество, но пък бяха придружени с изрична закана да не пее по темата, иначе… От друга гледна точка бяха повече от достатъчни като стабилна първа вноска за сериозен автомобил. Принципът бе да си държи устата затворена и той го направи. При това ги увери, че Алис близки няма и едва ли някой ще дойде да разпитва за нея. Гарантира за думите си с най-категоричен тон, дори се и закле. Обясни, че знаел и родното й място, че майка й е покойница — жертва на вирусна епидемия, баща й — също мъртъв от години. Той си падал по жените, имал сблъсъци със закона, но го убили в свада за някаква друга жена две години след като дъщеря му се родила. Пък между другото сигурно е имал повече от една незаконна такава. Бързо съчини тези лъжи, а за бащата случайно налучка част от истината, ама какво толкова. С техните пари и още малко скрити от по-рано успя да купи мечтаната кола, макар че остана да дължи. Сега олдсмобилът стоеше в таен гараж, с хромови джанти от джорданови сплави номер 23 плюс свръхгуми. Джи Мак влизаше в големия живот, това си бе сигурно, а пък бе и нужно. Достойнство трябва да има човек в неговото положение, достойнство и чест, а автомобилът е част от имиджа, иначе как ще увеличава яслата, респективно доходите? Обаче не смееше да го кара често, бе го изкарвал само няколко пъти. Предпочиташе засега да го държи на сигурно място и чат-пат да го посещава, все едно, че е любимата му курва.
От време на време му идваше наум, че ченгетата могат да се върнат и да го питат какво знае за бившата си проститутка Алис, освободена под гаранция с парите на някакви си незнайни типове. Е, добре, ще се прави, че не знае нищо, както бе обещал на онези двамата. Пък и на ченгетата само до Алис ли им е в този шибан, огромен, задавящ се от престъпления град? Просто още една изчезнала дрогираща се проститутка. Може ей така на — да е решила да се чупи от Ню Йорк.
Да, ама после се бе появила онази възрастна чернокожа жена и бе задавала кофти въпроси. Джи Мак хич не хареса израза на лицето й. В него имаше нещо по-особено, нетипично за покорна дърта кучка. Той цял живот сред такива бе расъл и им познаваше характерите. На жената трябва страха да й вземеш, да знае кой е шефът. Не го ли направиш, те — женските — се събират на глутница и ти скачат като кучета. Затова й бе забил един в мутрата, така бе постъпвал винаги с жените, дето се опитват на главата му да се качат.
Пък може би ще се разкара? Така си мислеше и се надяваше. Да забрави и да го остави на мира.
Много се надяваше дори така да стане. Защото започне ли да задава въпроси наред, пусне ли мухата и на други хора и те подпитват тук-таме, току-виж онези двамата по-дочули за това. А сетне? Нито за секунда не се съмняваше, че сетне ще го очистят, за да предпазят себе си. Ще го гръмнат като едното нищо и ще го захвърлят в багажника на собствената му кола, току на половин метър разстояние от земята…
В странна ситуация се оказахме ние с Луис този път. Не работех за него, а с него. Нямаше аз да си ръководя действията, което не изключваше ролята ми на консултант и съветник. Заяви ми, че каквото и да става, в какъвто и контекст да се въртят обстоятелствата, случаят си е негово лично дело, а не мое. Така ги приемаше нещата той — персонално. В същото време, вероятно за да му е чиста съвестта — това при положение, че изобщо има такава, както се изразяваше Ейнджъл, — Луис пое разноските за абсолютно всичко. Настани ме в „Паркър Меридиън“ — хотел марков и класов, в какъвто аз лично, работя ли по случай, никога не бих отседнал. В асансьорите му има екрани, на които се въртят култови анимационни филмчета, а телевизорът в стаята ми се оказа по-голям от леглата в някои други нюйоркски хотели. Стаята бе минималистка в известен смисъл, но това аз с Луис нямаше да споделя. За да не си помисли, че съм мърморко. Иначе в този хотел има страхотен гимнастически салон, а през две сгради — тайландски ресторант. На покрива се шири разкошен басейн, с още по-прекрасна гледка към Сентръл Парк.