С Уолтър Коул се срещнахме в кафене на Второ авеню. През прозореца наблюдавах минаващите курсанти от полицейската академия с подобни на ранички чанти. Приличаха ми на войници повече, отколкото на бъдещи ченгета. Опитвах се да си припомня младостта и собствените си перипетии на тяхна възраст в същото учебно заведение, ама някак не се получаваше. Сякаш някои сектори от паметта ми бяха блокирани, а други — отключени спрямо настоящето, за да изпускат негативно ехо. Като токсично замърсяване на някога си благодатна, плодородна почва. Много по-различен бе станал градът след терористичните актове през септември 2001 г. и тези курсанти с военизирания си вид изглеждаха далеч повече пригодени за улиците му днес, отколкото бях аз. Нюйоркчани бяха получили сурово предупреждение за тленността, за мимолетността на човешкия живот, за това, че са нелепо и жестоко уязвими спрямо чуждестранни враждебно настроени фактори, а резултатът бе, че и те самите, и любимите им улици се бяха променили необратимо, безвъзвратно. Кой знае защо в съзнанието ми изплаваха срещани в живота образи — жени, чиито мъже бяха вдигали ръка върху им и вероятно отново биха я вдигнали. Същества, свити в очакване на поредния удар, та макар и в надеждата, че той може би няма да дойде, защото нещо ще се промени в поведението на приносителя на болката.
Веднъж видях баща ми да удря майка ми. Седем-осем годишен да съм бил най-много. Мама беше включила газовата печка в кухнята, за да му изпече котлети за вечеря. Телефонът иззвъня и тя отиде в съседната стая да се обади. Отсреща се оказа нейна приятелка с радостна вест. Всъщност същински семеен празник — синът й получил стипендия за един от най-реномираните американски университети. От това по-хубаво, здраве му кажи! Още повече, че съпругът й бе скоропостижно починал преди няколко години и тя се бе борила жестоко с живота, за да отгледа трите си деца в този изключително тежък период. Мама поговори с нея няколко минути, сподели радостта й; помня как сърдечно я поздравяваше, дори се насълзи от умиление за бъдещия студент, а минутите течаха. И в това време олиото в тигана загоряло, засъскало. В съседното помещение подуших миризливия дим, а сините пламъци на газовия пръстен лумнали, близнали висящата наблизо кърпа за посуда. Тя почерняла, задимяла и ето ти, пушекът влезе в гостната. Татко четеше вестник там, но го видях, че се втурна към кухнята и дотича там навреме, за да предотврати евентуалното пламване на пердетата. Набързо намокрил хавлия и с нея загасил вече запалилото се олио в тигана, в същото време успял и да се изгори. Не беше много — пръстите бяха леко засегнати, а мама влезе в същия миг, по петите й и аз, а той държане ръка под течащата студена вода, за да успокои болката.
— Ох, боже — завайка се мама, — аз просто…
А той се извърна и я удари. Беше изплашен от мисълта колко лесно може да ти пламне домът, пък и разгневен. Не беше силен удар, по-скоро плесница и той в следващата секунда се опита да се спре, ама къде ти, спира ли се такова нещо. Плесна я по бузата, а имаше тежка ръка и мама залитна, сетне постави длани върху лицето си и направи удивена физиономия, сякаш не вярваше, че са я ударили. Стреснат, погледнах татко, а лицето му бе побеляло от притеснение. За миг помислих, че ще му стане лошо, дори залитна, за малко щеше да падне, но се задържа на крака.
— Исусе Христе — рече той, — съжалявам…
Опита да се приближи до мама, протегна ръце, но тя го отблъсна. И не искаше да го погледне в лицето. До този момент в семейния им живот не бе вдигал ръка да я бие, нито в гнева си, нито иначе. Дори много рядко повишаваше тон. А сега сякаш мъжът, когото знаеше като свой съпруг, внезапно се бе превърнал в друг човек, напълно непознат, грубиян, насилник. В същия миг за нея светът вече не е бил същият, такъв, за какъвто го е имала. Превърнал се е в чуждо, опасно място, а тя е усетила колко всъщност е уязвима.
Обръщам поглед назад, към онова време и не мога да реша със сигурност дали тя изобщо някога му прости истински. Защото си мисля, че никоя жена не прощава искрено на вдигал ръка срещу нея мъж, особено на онзи, когото е обичала, на когото е вярвала. Любовта може да бъде изстрадана и евентуално възродена, но не и доверието. То страда повече, дълбоко в себе си тази жена винаги ще очаква да дойде нов удар, а може би още един и още… Следващия път ще го напусна, казва си тя. Няма да позволявам никому повече да ме бие. Обаче в повечето случаи това не става. Жената не си отива. То в нашия случай се получи по-различно, защото за татко просто нямаше да има следващ път, но мама не можеше да го знае. И каквото и да правеше той през последвалите години, тя така си остана несигурна в това отношение. А сетне, сетне той пък си отиде от този свят.