Отвън минаваха хора, точеше се множество непознати, а в главата ми се въртеше въпросът: какво ли са му направили на този град, че е така различен и непознат?
Сетне чух потропването на нечии пръсти по масата. Уолтъровите бяха.
— Хей, ти къде се отнесе, а? — питаше той.
— Спомням си разни неща.
— Носталгично го даваш, а?
— А, не, само относно поръчката. Че докато ни донесат сметката, току-виж инфлацията ни изяла.
В дъното на заведението сервитьорката лениво търкаляше монета по тезгяха.
— Трябваше да поискаме да платим веднага — пошегува се Уолтър. — Аха, ето ги и тях.
Двама мъже се провираха между масите и крачеха към нас. И двамата бяха в спортни сака, единият носеше вратовръзка, другият — не. По-високият бе поне метър и деветдесет, другият бе горе-долу колкото мен. Още отдалеч приличаха на ченгета, каквито и впрочем бяха. За миг си ги представих със сини фуражки на главите и обувки с тежки подметки, но дори и тогава приликата нямаше да бъде по-очебийна. То на това място голямо значение не би могло и да има, тук си е полицейско заведение от време оно, денонощно работещо свърталище на униформени и цивилни служители. Помня я историята, дето разправят за кафенето, отдавна се е превърнала в нещо като фолклор: веднъж двамина току-що пристигнали пуерториканци, гладни и без пари, влезли тук посред нощ и се опитали да оберат касата, въоръжени с чук и месарски нож. Още не доизрекли онази клиширана фраза: „Това е обир…“, и в тях зейнали дулата поне на трийсетина пистолета от най-различни марки и калибри. Оттогава на стената виси поставена в рамка вестникарска страница с големия материал по този повод и снимки на същите несретници под голямо заглавие „От глупав по-глупав“.
Уолтър се изправи и се здрависа с двамата детективи, последвах примера му, а той ме представи. Високият се казваше Маки, по-ниският — Дън. Всеки, свикнал със старата теза, че ирландците все така доминират в нюйоркската полиция, би бил вероятно объркан от външния им вид. Дън беше чернокож, а Маки имаше вид на азиатец. Това, разбира се, не оборва една друга стара легенда, че келтите били чародеи и правели невероятни магии на всяка друга раса.
— Как я карате? — приятелски подхвърли Дън, докато сядаше, но отлично усещах, че ме оглежда и преценява.
С него не се познавахме, но и той вероятно знаеше моята история, както и всеки друг полицай, който е бил на служба поне последните няколко години. И сто на сто беше чувал съпровождащите я приказки и коментари. Не ми пукаше дали им вярва или не, поне дотолкова, доколкото то не би се отразило върху онова, което се опитвахме да направим.
Маки се загледа повече в сервитьорката, отколкото в мен, поне така ми се стори. Рекох си, че ще му е нужен малко късмет. Защото тя ако и към ухажорите се отнася както с клиентите, докато намери време за него, той току-виж одъртял.
— Готини крака — рече детективът с възхищение, — отпред как изглежда?
— Не помня — отвърна Уолтър. — Доста време мина, откакто й зърнахме лицето отблизо.
Маки и Дън бяха от отдела за борба с порока, служители със стаж поне по пет години. Ню Йорк дава около 23 милиона долара годишно за контролиране на проституцията, но думата „контрол“ в този контекст е само оперативен термин. Проституцията никога няма да изчезне, без значение какви и колко пари се харчат по нея, затова пък и в този бранш си има приоритети. Маки и Дън принадлежаха към по-особен подотдел, наречен „Сексуална експлоатация на деца“, действащ в пет от градските райони с основна задача борбата срещу разпространението на детски порно материали, проституцията и сексуалните банди. Работа имаха до гушата, че и отгоре: над 325 000 деца са подложени на този тип експлоатация ежегодно в града. От тях поне половината са избягали от домовете си или са били изхвърлени от родители и настойници, а Ню Йорк ги привлича като магнит. По всяко време около 5 000 детски проститутки работят активно по улици и заведения и огромно множество мъже са готови да плащат за услугите им. Отделът използва младолики полицайки, някои от тях по невероятен начин успяват да се дегизират като 13-14 годишни момичета, за да примамват „ястребите пилчари“ — както обичат да се наричат педофилите. Веднъж заловени, онези от тях, които нямат досегашни досиета, обичайно спасяват затвора, но пък ги регистрират и завеждат на отчет, респективно са следени често и до края на живота им.