— Можем да се обадим на ченгетата — рече Джаки, ей така, просто да ме избъзика.
Помислих за Лестър Пийтс. Той по рождение си беше измамник. Тръгне ли например да лъже на карти, партньорите редовно ще го ступат. Извикаме ли полицията, като нищо ще измайстори законен довод да не ми плати процента от гаранцията, значи аз пък да шаря на Джаки от джоба си. Но пък доста ми се искаше да хванем Торанс. Гадно копеле си падаше, не го харесвах, беше ми прецакал и колата, но ще си призная честно, че ми бе нужна и доза адреналин, да ми раздвижи кръвта, докато го закопчаваме. Напоследък много ми беше кротнал животът, време беше за малко емоции.
— Тц — възразих. — Тази работа ще си я свършим сами.
— Как мислиш, въоръжени ли са?
— Не зная. Торанс досега не е използвал огнестрелно оръжие, пази се. Играе на дребно. Брат му е неизвестна величина. Яке не носи, ама не съм сигурен. За третия пък изобщо не знам. И Кели Картечницата[4] да е, няма да научим, докато не ударим по едно рамо на вратата.
Джаки се позамисли.
— Я почакай малко — каза той и тръгна нанякъде.
Чух, че отваря багажника на колата си. Върна се с четири цилиндъра в ръце, всеки по около трийсетина сантиметра и в единия край със закривена кука като на телена закачалка.
— Какво е това, бе, Джаки? — удивих се аз.
Протегна цилиндрите към мен — по два във всяка ръка — и гордо рече:
— Тези в лявата са димки, в дясната — сълзлив газ. Десет части глицерин, две части натриев бисулфат. В димките има и малко амоняк. Здравата смърдят. Домашно производство, знаеш, ама екстра.
Изгледах импровизираните спусъчни механизми, зле навитата лепенка, надрасканите тръбни парчета.
— Браво, Джаки, пък само как си ги изпипал! Кой да те знае, а?
Челото му се сбърчи, той се загледа в производството си и след малко вдигна лявата ръка.
— Може пък тия да са сълзливите, а? То в багажника е една хавра, човек не знае кое къде е, сто неща се търкалят…
Въздъхнах.
— Добро момче си ти, Джаки. Мама сигурно се гордее с теб, нали?
— Хей, човече, не говори така. Майка ми никога за нищо не е закъсвала, всичко й осигурявам.
— Най-вече боеприпаси, а?
— Ти зарежи това, кажи кое да използваме?
Все повече и повече си внушавах, че съм направил грешка. Не биваше да взимам този откаченяк за помощник. Още по-непривлекателна обаче беше идеята сам да следя Оливия, да чакам в мрака Торанс да си покаже мутрата или да провеждам солова акция срещу трима мъже и една жена, вероятно въоръжени.
— Димките — рекох на глас. — Струва ми се, че обгазяването се преследва от закона.
— То и димките също — невъзмутимо изтъкна Джаки.
— Така е, обаче димките не са така страшни, колкото сълзливия газ. Дай насам едната.
Веднага ми подаде един цилиндър.
— Сигурен ли си, че е димка?
— Ами така ми се струва, различно тежат. Слушай, аз само те будалкам. Дърпаш куката, хвърляш колкото е възможно по-бързо. И недей много да я клатиш, че може да е нестабилна.
Далеч от Портланд, докато майка й още крачи по улиците на големия непознат град, Алис се събужда от дълбок унес. Трескава е, зашеметена, болят я крайниците, особено ставите. Молила се е за малко дрога, пак и пак, колкото да закрепи положението, обаче вместо това й инжектират нещо, от което получава страшни, ужасяващи халюцинации, а в тях бродят грозни нечовешки създания и се опитват да я отнесат в мрака. Не продължават дълго, но са много изтощителни и след третата или четвъртата доза тя усеща, че халюцинациите не свършват дори и след като ефектът им трябва вече да е отминал. Затова границата между кошмара и реалността се губи. Накрая само ги моли да спрат, а в замяна им казва всичко, което знае. След това променят препарата и сега спи без сънища и кошмари. Оттогава насам часовете минават в размазани спомени за игли и нови инжекции, периодично следвани от сън. Ръцете й са завързани за таблата на леглото, а лицето й — постоянно покрито с кърпа — още откакто е доведена на това място, където и да е то. Разбира, че повече от един човек я наблюдава тук, защото още от началото на залавянето й я разпитват различни гласове.