Сега разказа всичко това на Луис.
— Като че с клано месо бе задръстена — рече му той. — Ама не с месарска стока, а с жива плът, все едно току-що рязана, цялата лилаво-червена. Стори ми се още, че по панелите, по пода тече кръв, събира се на локвички. Отпред — двойна седалка, а на нея — две фигури. Целите черни с изключение на лицата.
Едната огромна, дебела — мъж. Той беше откъм мен и ми се струваше, че вонята идва най-вече от него. Изглежда, маски носеха, защото лицата им бяха страшни, като разложени, като…
— Като разложени ли? — смръщи вежди Луис.
— Виж, аз добре не помня, пък и не видях втория. Всъщност нищо не различих достатъчно, обаче дебелият, неговото лице бе като на череп, озъбено. А може и да ми се е привидяло, знаеш… може от страх или да съм си го внушил, а? Кожата набръчкана, почерняла, носът като отчупен, само част от него останала откъм челото… Очите му бяха зелени и черни, бяло нямаше. И зъбите мярнах, защото нещо каза, когато отворих вратата. Остри бяха долу, много остри и пожълтели. Трябва маска да е било, нали? Че какво друго? Иначе…
Сега повече на себе си говореше; човек, обърнал очи назад във времето, сам със себе си спори. За видение, навестявало го нощем след онази вечерна среща.
— Какво друго да е било, а?
Разделихме се с Уолтър след разговора с Маки и Дън. И двамата предложиха да се срещнем отново, ако още имаме нужда от помощ.
— И без свидетели… — подхвърли Маки, а в очите му заиграха лукави огънчета, дето хич не ми харесаха.
Пет пари не давах какво може да са слушали за мен, но за нищо на света не бих позволил на някой като Маки да ми подхвърля миналото в лицето по този начин.
— Ако имаш нещо, което желаеш да кажеш, кажи го сега — натъртих аз.
Дън тутакси застана между нас.
— Вижте, нека да сме наясно — рече той тихо, спокойно. — Вие с Джи Мак си говорете и правете, каквото ви е нужно, но по-добре след това той да е на крак и да може да говори, нали? Или ако е покойник, значи трябва да си имате железни алибита. Ясен съм, нали? Иначе впоследствие ще трябва да се занимаваме с вас.
Не гледаше Уолтър, докато говореше, очите му си останаха отправени само към мен. Чак след като свърши с казаното, тогава обърна очи към Коул. На него заяви:
— Най-добре е и ти да внимаваш, Уолтър.
Уолтър не отговори, аз не реагирах повече. В крайна сметка Дън имаше известно право.
— Няма нужда да идваш довечера — рекох на стария си партньор, когато онези двамата се отдалечиха достатъчно.
— Глупости. Но чу какво рече Дън, нали? Случи ли се нещо с въпросния Джи Мак, и те ще хукнат подире ви. По-ясно предупреждение, здраве му кажи.
— Аз сводника няма и с пръст да го докосна. Окаже ли се, че е имал нещо общо с изчезването на Алис, е, тогава ще трябва да изтръгнем фактите от него. Сетне ще се опитам да го отведа при ченгетата, за да им разкаже каквото знае. Но аз само за себе си мога да говоря. За другиго няма как. Нали?
В далечината зърнах такси. Замахах с ръка и със задоволство видях, че дава мигач, минава вдясно от лента в лента, за да спре до нас.
— Някой ден тези двамата ще те повлекат съвсем надолу, ще те съсипят заедно със самите себе си — рече Уолтър, без да се усмихва.
— А може би преди това аз самият ще ги повлека тях — отвърнах ведро. — Благодаря ти за всичко, Уолтър. Ще ти се обадя.
Качих се на таксито и го оставих там.
Някъде надалеч от Ню Йорк Черният ангел се раздвижва, отваря уста.
— Грешка си направил — казва това същество. — Възложено ти бе да провериш миналото й. Нали ме уверяваше, че никой нямало да задава въпроси?
— Става дума за най-обикновена курва — обажда се Брайтуел.
Завърнал се е от Аризона без облечения в синьо другар и загубата му тежи много. Знае, че отново ще се съберат, но времето е кът и всички налични ресурси са повече от необходими. Днес, непосредствено след смъртта на двете момичета, него го критикуват за невнимателни действия и това не му харесва. Много, ужасно много човешко време вече действа независимо и сам, без да дава някому отчети за извършеното, и сега поставянето на нечий авторитет над неговия и авторитарният тон го дразнят така, както никога в миналото. Освен това обстановката в скромно мебелираното помещение направо го потиска. Отново оглежда огромното, покрито със зелена кожа бюро с фино изваяна стара дърворезба, меко осветяващите стените скъпи старинни лампи, дървения под с износения килим. Прекалено много места остават празни, сякаш очакват да бъдат запълнени. В известен смисъл това е метафора за битието на онова, пред което сега е изправен.