Пусна телевизора, легна на леглото и се загледа в екрана: игри, комедии. Чакаше да падне нощта. Тогава облече мантото си, сложи в джоба си част от парите и излезе на улицата.
При Алис този път идват двама, пак я инжектират. Не минава минута и съзнанието й пак се замъглява, мислите като че се размазват. Крайниците натежават, главата й се върти, има чувството, че виси във въздуха. Свалят кърпата от лицето й, това й подсказва, че идва край. Но на какво, какъв край? Зрението й не е нарушено, вижда мъжете добре. Единият е дребен, жилав, със сива остра брадичка и изтъняваща посивяла коса. Има тъмен тен, сигурно това е онзи, когото оприличи на мексиканец преди известно време. Другият е чудовищно дебел със силно увиснал, закриващ слабините му корем. Очите му са зелени, потънали в тлъстина, порите по лицето замърсени, вратът лилав, подпухнал. Докосва я и тя получава усещане като от убождане и опарване.
Вдигат я от леглото, слагат я в болнична количка, тикат я по дълъг и мръсен коридор. Влизат в покрито с бели фаянсови плочки помещение, а на пода му има отводнителен канал. Там я преместват на дървен стол с кожени колани за затягане на ръцете и краката. Оставят я пред огледало на стената, в което вижда отражението си. Заглежда се по-внимателно, не може да се познае. Тъмната й кожа е придобила сивкава бледост, а чертите й са като че механично пренесени върху тези на бяла жена. Очите й кървясали, по ъгълчетата на устата, по брадичката и на други места по кожата — засъхнала, съсирена кръв. Облечена е в бяла болнична роба, отдолу — гола.
Стаята е удивително чиста, блести. Флуоресцентните лампи отгоре безмилостно горят в очите й, разкривайки дефектите на уморената кожа и черти, съсипани от години дрогиране и прищевките на множество мъже. За секунда й се струва, че от огледалото я гледа майка й. От приликата и самата мисъл й се доплаква, очите й плувват в сълзи.
— Извинявай, майче — изрича беззвучно. — Не съм искала така да стане…
Усеща, че слухът й се изостря — ефект от наркотика, който тече в кръвта й. След малко чертите в огледалото отсреща се размиват, разкривяват, сякаш мутират. Наоколо зашепват настойчиви гласове. Опитва се да се огледа, да проследи откъде идват, но не може. Боже мой, каква параноя!
Тогава угасва и осветлението и тя потъва в дълбока тъмнина.
Жената спря такси, обясни на шофьора къде иска да отиде. Преди това се бе колебала дали да не опита с градския транспорт, но реши, че е по-добре него да го ползва само денем. Вечер и нощем ще пътува с такси въпреки разноските. Защото не дай Боже нещо да й се случи било в метрото, било докато чака някъде за автобус, преди да е успяла да говори с него. Тогава кой ще потърси дъщеря й, кой ще се погрижи за бедното същество?
Таксиметровият шофьор се оказа млад и бял. От досегашния си опит в големия град бе разбрала, че малцина в тази професия са бели. И чернокожите не са много. Тук зад волана на такситата седят единствено хора от раси, които живеят само в далечни, отвъдокеански земи. И в столиците, разбира се.
— Госпожо — попита младежът, — сигурна ли сте, че искате да отидем точно на това място?
— О, да — отвърна му тя. — Точно там искам да отида. Нали така го наричат — Пойнт? Хънтс Пойнт, нали?
— Добре, ще ви откарам. Но това е много опасен район. Дълго ли ще останете? Ако няма да се бавите, мога да изчакам, за да ви върна обратно. Какво ще кажете? — попита той отново.
Не му приличаше на професионалистка, проститутки на такава възраст не бе виждал, но пък кой знае? На онова място със съмнителна репутация — Пойнт — винаги се въртяха разни нередовни, там задоволяваха какви ли не вкусове. Не че и тукашният квартал бе много свестен, но все пак клиентката му се виждаше приятна сивокоса, възрастна дама. Какво ли можеше да й се случи сред онези примитивни изроди?
— Сигурно ще ми се наложи да поостана — рече тя. — И не зная кога ще се връщам, но все пак ви благодаря за любезността.
Решавайки, че нищо повече не би могъл да направи, шофьорът изчака търпеливо тя да се настани, включи се в трафика и потегли за Хънтс Пойнт[5].
Наричаше себе си Джи Мак — играч в сериозните игри, верен на идеята, гъст с братята. Рап пич, плейбой по дух и някои възможности, момче на място с цяла ясла жени, не предава, ни продава каузата. Не, брато. Облича се като такъв, защото си е част от тази култура, този свят, тази вселена, ако искате. Златни верижки, черно кожено яке, а под него шито по поръчка черно елече направо на голо. Панталоните широки, свободни на бедрата, долу тесни, впити, едва ги обува, краката му с мъка минават през тях. Плитките — скрити под широкопола кожена шапка, на колана — два мобилни телефона. Оръжия по себе си не носи, но пистолети подръка винаги ще се намерят. Тук си е негова територия, а на нея — неговите жени.