Мика Валтари
Черният ангел
Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света
Посвещаваме превода на Никола Хаджиев, без когото този проект вероятно нямаше да бъде осъществен.
12 декември 1452
Видях те за първи път и те заговорих.
Все едно, че земята се разтресе под краката ми. Всичко в мен се преобърна, гробовете в сърцето ми се отвориха, изтръпнах и вече не се познавах.
Навършил бях четиридесет и вярвах, че съм достигнал есента на своя живот.
Пребродих много земи, видях какво ли не и преживях не едно битие. Господ бе разговарял с мен чрез устните на многобройни лица, и ангели ми се бяха разкривали, но аз все не вярвах.
Щом теб съзрях — повярвах — заради чудото, което ме облада.
Съгледах те пред черквата „Света София“, край бронзовите врати. В момента, в който всички излизаха, след като кардинал Исидор[1] насред ледено мълчание бе провъзгласил, на латински и гръцки, унията между двете църкви. Отслужвайки великолепната литургия, що последва, той зачете веруюто, но когато стигна до притурката „и Сина его“, мнозина скриха с ръце лицата си, а от балконите се понесоха скръбни женски ридания. Стоях, притиснат от тълпата в страничната пътека, близо до сива колона. Опипах я с ръка и усетих влага — все едно, че и камъкът от ужас се къпеше в студена пот.
Всички напускаха черквата, спазвайки реда, останал им от векове, с василевса[2], император Константин — възправен и тържествен, с посивяла глава изпод златните пера на короната. Вървяха, всеки от тях облечен в одежди и цветове, подобаващи на церемонията: придворните от Влахернския палат, министри, логотети и кесари, Сенатът в своята цялост, а след тях архонтите на Константинопол по реда на потеклото си. Никой не бе посмял да отсъства и по този начин да издаде позициите си. От дясната страна на императора наблюдаваше народа със студените си сини очи Францес, протоасекритът[3], когото много добре познавах. А сред латинците зърнах венецианския байло[4] и много други, що знаех само по лице.
Но куропалат[5] Лукас Нотарас, велик стратег и върховен адмирал на имперската флота, виждах за първи път. Той беше с една глава по-висок от всички, чернокос и горделив. Гледаше високомерно, но умно, а от лицето му струеше онази меланхолична тъга, по която се познаваха членовете на старите гръцки фамилии. Излизаше от черквата възбуден и гневен, все едно че му беше невъзможно да понесе срама, паднал върху вярата и народа.
Багрите на одеждите, синьото и бялото на Гърция, празничните плащове, обсипани с перли и скъпоценни камъни, се отразяваха в очите на тълпата. Слънцето грееше, а площадът пред черквата бе претъпкан с народ. Там имаше брадати монаси с обезумели от безнадеждност очи, наежени занаятчии и търговци, моряци от корабите в пристанището, рибари. Но най-многобройни бяха монасите. Всеки трети срещнат по улиците на Константинопол беше монах. В ръцете на манастирите бяха вече стотици черкви, така че на практика само седем се управляваха още от получилия папско благоволение Григорий Мамас, когото народът наричаше „лъжепатриарх“.
Щом поведоха конете напред, сред тълпата настъпи бъркотия и масата започна да вика и да кълне латинците. Крещяха: „Махнете незаконното допълнение! Долу папското господство!“ Не можех да ги слушам. Бях се наслушал на всичко това до втръсване още от най-ранно детство. Но омразата на народа беше като грохот на буря, като тътен от земетресение, докато обработените гласове на монасите не събраха виковете от тълпата в един ритмично повтарящ се като при литургия възглас: „Не на Сина, не на Сина“. Беше празникът на свети Спиридон.
В момента, в който процесията на благородните дами се заизточва от черквата, част от съпровождащите императора се бяха вече смесили с народа, що напираше и махаше с ръце в такт със скандирането. Само около свещената личност на василевса все още имаше свободно пространство. Той яздеше на кон с лице, помръкнало от скръб. Облечен беше в обшит със злато ален плащ, а на краката си носеше пурпурни ботуши с извезани по тях двуглави орли.
Пред очите ми се сбъдваше многовековна мечта — унията на Източната и Западната църква, подчиняването на православната църква на папата и отричането от оригиналната версия на веруюто. Този съюз след десетгодишно протакане най-после бе станал валиден, щом като кардинал Исидор бе прочел прокламацията в черквата „Света София“. Четиринадесет години преди това в една катедрала във Флоренция тя бе четена, но само на гръцки, от едроглавия учен митрополит Висарион[6]. И той, като Исидор, бе провъзгласен за кардинал от папа Евгений IV — награда за успеха в трудните преговори.
1
Исидор (р. неизв. — ум. ок. 1462) — митрополит на цяла Русия (1437–1441), по произход българин. След отхвърлянето на унията заточен. През 1441 избягва в Италия и става католически кардинал.
6
Висарион Никейски (ок. 1403–1472) — византийски църковен деец, от 437 архиепископ Никейски. Привърженик на унията в името на съвместната борба срещу турците. Емигрира в Италия, приема католицизма и става кардинал.