Аз трябва да се прибирам — настоя тя, но изведнъж ме прегърна и притисна глава до гърдите ми, та усетих аромата на хиацинти в студената нощ. Не потърсих нито страните, нито устните й. Не желаех да я обидя с това, което е подвластно само на тялото. Попитах:
— Кога ще се видим отново? — устата ми беше пресъхнала, а гласът ми — дрезгав. Тя продума безнадеждно:
— Не знам. Наистина не знам. Такова нещо още не ми се е случвало.
— Ела в моята къща — помолих. — Тайно, без никой да те види. Аз имам само един слуга, който ме шпионира, но бих могъл да се отърва от него. Свикнал съм и без прислуга. Тя замълча толкова дълго, та чак се уплаших.
— Да не те обидих? — запитах аз. — Надявам се, че можеш да ми се довериш. Не желая с нищо да те нараня.
— Не гони слугата — посъветва ме тя. — Това ще предизвика още повече съмнения. Всеки чужденец е следен. Ще започнат да те шпионират по друг, по-опасен начин. Изобщо не ми идва на ум какво бихме могли да направим.
— В западните страни — започнах неуверено аз — всяка жена обикновено си има приятелка, която може безпрепятствено да навестява. При нужда приятелката е готова да се закълне, че са били заедно, та да може, когато се наложи, сама да се възползва от същата услуга. Освен това в обществените къпални и при лековитите бани мъже и жени могат свободно да се срещат и да разговарят помежду си.
— Аз си нямам никого, на който бих могла да се доверя — призна си тя.
— Искаш да кажеш, че не желаеш да дойдеш — заключих рязко.
— Ще дойда в твоята къща след една седмица — обеща тя с гордо вирната глава. — Ще дойда сутринта, ако ми е възможно. Ще се освободя от придружителите си на пазара или из венецианските дюкяни. Лошо ми се пише, знам, но ще дойда. А ти направи със слугата си така, както намериш за добре.
— Знаеш ли къде живея? — нетърпеливо запитах аз. — Това е една малка дървена къща над пристанището, зад венецианския квартал. Ще я познаеш по каменния лъв пред портата.
— Знам, знам — рече тя с усмивка в гласа си. — Ще я позная по грозния каменен лъв пред входната врата. Вчера, когато ходих на пазар, помолих да ме пренесат покрай твоята къща с надеждата да те зърна, но така и не те видях. Бог да благослови дома ти. Тя бързо закрачи и се загуби в мрака. Не наредих на кучето да я последва.
20 декември 1452
Бях на брега, когато последният кораб за Венеция отплава. Беше малък и бърз. Императорът бе упълномощил неговия капитан да поиска обяснение от Сеньориата за причините, поради които големите бойни галери все още се бавеха. И за Унгария, по няколко различни пътя, василевсът беше изпратил вест за помощ. Но Хуниади, в ролята си на регент, подписа преди осемнадесет месеца тригодишен мирен договор с Мехмед, заклевайки се в кръста. През 1444 година край Варна и през 1448 година край Косово Мурад доказа, че войната срещу агаряните струва прескъпо на унгарците. Не се надявам вече на помощ от християнските държави. Мехмед е по-бърз от тях.
Миналото лято наблюдавах как младият султан, с кални ръце и прашен, градеше крепостта си на брега на Босфора и със собствения си пример повдигаше духа на воините си. Дори старите везири бяха принудени да търкалят камъни и да забъркват киреч. Струва ми се, че никога преди в човешката история не е била построена по-здрава крепост за по-кратко време. Когато избягах от султанския лагер, само оловните покриви на стражниците още не бяха поставени.
Огромните топове на оръжейника Орбан издържаха налягането на барута, не се пръскаха и бяха доказали силата си. Откакто една венецианска галера бе потопена с грамадни каменни гюллета, от Черно море в пристанището не бе пристигнал нито един кораб. Капитанът на галерата отказал да свали платната и сега тялото му висеше на крепостната стена над разхвърляните по брега разлагащи се трупове на матросите. Султанът пощади само четирима, за да ги изпрати в града да разказват за случилото се. Оттогава има повече от месец.
Но и император Константин, изглежда, започва сериозно да мисли за защитата на града. По цялата дължина крепостните стени се ремонтират. Използват се дори надгробните камъни от гробищата извън града. И това е разумно — иначе турците биха ги използвали сами при обсадата. Но сред хората се носят слухове, че строителите не вършат съвестно работата си, за която им се заплащат баснословни суми. Никой обаче не ги упреква за това. Напротив, радват се. Та нали самият император е полатинчил се предател. Затуй да бъде мамен той, както и всички латинци, не е грях. Наистина, този град обича турците повече отколкото латинците.