Тя втренчи поглед в мен, бледа от гняв и разочарование.
— Тогава ти не ме обичаш.
— Не, не те обичам! — казах аз. — Това беше грешка и заблуда. Мислех те за друга. Но, прости ми, ако можеш, скоро ще си свободна. Ако учтиво се помолиш, султанът все още може да те пожелае за харема си. Послушай бащиния си съвет — той най-добре ще уреди всичко.
Изправих се и взех шлема си от пода. Вълните на Мармара блестяха като разтопено сребро. Лицето ми се отразяваше в полирания мрамор на стените. Бях я загубил безвъзвратно и в този момент бях студен като късче лед.
— Ана — започнах аз, но гласът ми изневери, — ако искаш да ме видиш, ще ме намериш на стените.
Тя не отвърна. Оставих я и си тръгнах. Но на стълбището тя ме достигна и, почервеняла от унижение, извика:
— Сбогом тогава, проклет латинецо! Няма да се срещнем отново! Ще се моля на Бога да умреш и да се отърва от теб! И ако видя мъртвото ти тяло, ще го заплюя в лицето и ще съм свободна!
Излязох и наложих шлема си, а проклятието й още кънтеше в ушите ми и устните ми трепереха. Черният жребец на Лукас Нотарас вдигна глава и изпръхтя. Не го погалих. Метнах се на седлото и забих пети в хълбоците му. По-късно хората разправяха, че видели Ангела на смъртта да препуска през града. Лицето му било сиво, очите — изпъкнали, и имал пяна около устата. Черният ангел яздел на черен жребец. Но това не е вярно. Хората преувеличават. Това съм бил само аз.
Сега е полунощ. През тази нощ жадувам смъртта така, както никога преди. Джустиниани ми е позволил да я потърся, тъй като говоря турски и мога да му помогна в неговото начинание. Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мен!
Защото обичам. Защото безгранично и безнадеждно я обичам! Сбогом, Ана Нотарас, любима моя!
19 май 1453
Изглежда ми е писано да пресуша до последна капка чашата на разрушението и смъртта.
Не ми беше съдено да погина предната нощ.
Веднъж, за да направя впечатление на Джустиниани, аз му казах, че съм неуязвим. Имах предвид само, че духът може да владее над тялото и над неговите болки. Неуязвим не съм. И тялото ми вече не се подчинява на духа.
Професионалните войници завистливо ми викат:
— Имаш късмет, Жан Анж.
Това не е късмет. Все по-ясно и по-болезнено откривам, че никой не умира преди да му е дошъл часът.
Така случайно, така безсмислено, както изглежда, смъртта вилнее по стените ден и нощ, всеки изстрел следва пътека, която е предопределена от Всевишния.
Миналата нощ унищожихме турската обсадна кула. Мнозина са на мнение, че това е по-голямо чудо от нейното построяване.
В най-тъмните часове на нощта аз лежах в основите й, облечен в турски дрехи. Чух паролата им. Някой в тъмното стъпи отгоре ми, но тъй като не помръднах и мускул, помисли ме за труп. Два часа преди изгрев проникнахме в кулата, разбихме и отворихме всички порти и успяхме да хвърлим вътре няколко гърнета, натъпкани с барут. Без тяхната помощ никога нямаше да я запалим. Косата и веждите ми са обгорени, а ръцете ми са покрити с мехури. Джустиниани не можа да ме познае, когато пълзешком се дотътрих до стената. От тези, които влязоха в кулата, аз съм единственият оцелял.
Няколко души от охраната на кулата успяха да се спасят. Тази сутрин султанът нареди да ги посекат и да набият главите им на колове.
Топовната канонада бучи в ушите ми и подът под мен се тресе.
Но по-лоша от смъденето на лицето и ръцете е парещата горчивина в сърцето ми.
Първият път беше след земетресението в Унгария. След това край Варна. Тогава той ми рече: „Ще се срещнем отново край Свети Романовата порта“. Миналата нощ го очаквах, но той не се появи.
20 май 1453
През нощта са издигнали множество обсадни кули, но нито една от тях не е толкова голяма и страшна като тази, дето унищожихме.
Всеки божи ден флотата им се приближава до плаващия бараж, за да поддържа напрежение по венецианските кораби, така че нито един войник не може да бъде отделен за отбраната на стените. Но аз чувам тези новини от устата на други хора, тъй като все още не мога да се облека и да отида на стената.
21 май 1453
Германецът Грант дойде да ме види и да ми покаже, че брадата и ръцете му също са обгорени. Турците са се научили да се бият под земята и да отбраняват тунелите, които копаят. Днес хората на Грант, които копаят насрещен тунел край Калигарската порта, били посрещнати от бушуващ огън, а спасителната команда била задържана от отровни газове и стена от копия. Наложило се Грант сам да слезе под земята, за да окуражи своите хора. Успели да унищожат турския тунел, но дали много жертви. В града тези подземни битки предизвикват суеверен ужас.