При Керкопорта стената не е повредена и турците никога не са се опитвали да я атакуват, тъй като стените под прав ъгъл излагат всяко нападение на безмилостен кръстосан огън. По този защитен проход подразделения бързо могат да бъдат изпращани на помощ при Карисиосовата врата и Свети Романовата порта, където крепостните стени са сравнени със земята. Венецианците са сформирали специални резерви, които при необходимост могат да бъдат проводени до братята Гуачарди. Този тих участък около Керкопорта се отбранява от шепа гръцки войници. За да отдам справедливост на латинците, трябва да отбележа, че са поели отбраната на по-опасните сектори.
Малко преди полунощ Мануил дойде при мен. Уплашен и разтреперан, той ми каза:
— Голямата черква гори!
Качихме се на покрива, където вече се беше събрала група зяпачи. В турския стан огньовете още ярко горяха, но в самия център на тъмния град гигантските кубета на „Света София“ искряха с необикновена, неземна светлина. Не беше пожар, а по-скоро ярко синкаво сияние. Съзирайки това, латинците си зашепнаха един на друг, обявявайки видяното за лоша поличба.
Това странно сияние стоеше над куполите и не ставаше нито по-ярко, нито по-тъмно. Безпокойството ме подтикна да се отправя към катедралата и по пътя не бях сам. Обкръжен бях от развълнувана тълпа, която отиваше в същата посока. Дочувах хълцането на жените и монотонното пеене на монасите. Около черквата синята светлина беше толкова силна, та никой не смееше да се приближи. Хората падаха на колене и започваха да се молят. Господ ни даваше знак. Свръхестественото придобиваше земни очертания. Сега, когато съм видял всичко това със собствените си очи, не мога да не повярвам, че Христовата ера на земята е към своя край и че времето на дивия звяр е дошло.
Черковният купол свети и искря около час. След което сиянието помътня, потрепери известно време и изчезна. Небето беше покрито с облаци и за миг всичко потъна в непрогледен мрак. Турските огньове също бяха загаснали и техни отблясъци престанаха да се отразяват в облаците над главите ни. Въздухът беше влажен, изпълнен с мирис на пръст и разложение, та имах усещането, че вървя из черковен двор с прясно разровени гробове.
В тъмнината нежна топла ръка се мушна в моята длан. Вероятно се заблуждавах, въобразявайки си, че я познавам. Може би това беше ръката на някое дете, загубило родителите си, което търсеше сигурност при мен, или на жена с обладана от мрак и страх душа, която жадуваше за мъжка компания. Ала аз познавах тази ръка. Топла и безпомощна, тя беше безмълвна молба за одобрение пред смъртта.
Тя нищо не каза. Дишахме в тъмнината и ръцете ни се докосваха. Сърцата ни болезнено се докосваха и биеха като едно. Беше ни добре. Така беше най-добре. Така се разбирахме един друг и думите щяха да прекъснат връзката между нас.
Толкова простичко, естествено — така кратко, жално и безпомощно. Трескава ръка в мрака на нощта, сред тежкия мирис на пръст. Над гробовете и над смъртта протягахме ръцете си за помирение. Само миг и тя си беше отишла.
Дори да беше заблуждение или игра на въображението, то ми помогна и в сърцето ми всичко се уталожи. Връщайки се като сомнамбул във Влахернския палат, в душата си не носех вече горчивина. Бях свободен — мъглите се бяха разсеяли. Бях станал свидетел на божествено знамение и в ръката си бях държал човешка ръка.
26 май 1453
Среднощното чудо в черквата „Света София“ така е разтърсило града, че рано сутринта огромни тълпи, водени от монаси и монахини, се стекоха във Влахернския палат, за да вземат чудотворната икона на Богородица от тамошния параклис и да я понесат на крепостната стена. Насред златна рамка, обсипана с драгоценни камъни, бледото изпито лице на Светата Дева гледаше народа. Мнозина видяха образът й да оживява и очите й да проливат сълзи. Всички искаха да се докоснат до нея и в суматохата иконата падна на земята. В този момент едри като гълъбови яйца дъждовни капки започнаха да падат от ниско надвисналите облаци. Само за минута дъждът се превърна в порой и реки потекоха по улиците. Чудотворната икона натежа като олово, лежейки на мократа земя, та най-здравите монаси с общи усилия едва я вдигнаха, за да я отнесат на закрито в Коранската обител.