— Това ни най-малко не ме гневи — рекох удивен. — Бедният има право да живее от трохите, що падат от трапезата на богатия. Прехранвай целия си род за моя сметка докато ми слугуваш. Парите нямат никаква стойност за мен. Наближава момент, в който пари и собственост загубват значението си. Пред лицето на смъртта всички сме равни и във везните божии добродетелта на комара тежи толкова, колкото и тази на слона.
Говорех така надълго и нашироко, за да мога да изуча чертите му. Стори ми се, че лицето му беше честно, но лицата често лъжат, пък и как ли грък можеше да се довери на грък.
— Не е необходимо да ме заключваш в мазето — рече той — когато не искаш да знам къде отиваш и какво правиш. Там е толкоз студено, та ставите ми премръзват. Оттогава съм хремав, ушите ме болят, а коленете ме въртят от лошо по-лошо.
— Стани на крака, чудако, и излекувай болките си с вино — рекох аз и изрових един златен безант. За него това беше цяло състояние, защото в Константинопол бедните са много бедни, а малкото на брой богаташи — червиви с пари.
Той съгледа монетата на дланта ми и очите му просветнаха, но след това поклати глава и каза:
— Господарю, не оплаках болките си, за да прося. И не е необходимо да ме подкупваш. Ако само пожелаеш, не ще виждам и не ще чувам нищо, което не искаш да видя и да чуя. Само ми заповядай.
— Не те разбирам — признах аз.
Той посочи с пръст жълтеникавото куче, което бе започнало да дебелее. То лежеше на черджето си край вратата, подпираше муцуна на земята и следеше с очи всяко мое движение.
— Нима кучето не те следва и не ти се подчинява? — попита той.
— Не разбирам за какво говориш — повторих и хвърлих златната монета на килима пред него.
Старецът се наведе, взе монетата в ръка и ме погледна в очите.
— Не е необходимо да ми се откриваш — продума той. — Как бих могъл изобщо да си помисля подобно нещо! Твоята тайна е свята за мен! Вземам парата само защото настояваш. Тя ще донесе на мен и на семейството ми огромна радост. Но още по-голямо щастие е за мен, че мога да ти служа.
Неговите тайнствени намеци ме раздразниха. Разбира се, и той, както и всички останали, подозираше, че все още тайно съм на служба при султана и че само за очи съм избягал от турския лагер. Вероятно се надяваше да го спася от робство, когато султанът превземе града. Такова подозрение можеше да ми е от полза, ако имах нещо за криене. Но как можех да се доверя на човек от толкова нисък произход.
— Жестоко се лъжеш, щом се надяваш чрез мен да се спасиш — отвърнах. — Не съм вече на служба при султана. Повтарям това и се заклевам вече за десети път пред онези, които ти плащат да ме шпионираш. Започвам да губя търпение. Затуй още веднъж ще повторя и пред теб. Не служа вече на султана.
— Не, не служиш. Ами че аз знам това. Та как би могъл точно ти да служиш на султана. Когато те разпознах, все едно гръм разтресе земята под нозете ми.
— Да не си пиян? Или пък бълнуваш? Тресе ли те? И какво изобщо бръщолевиш? — извиках, но душата ми странно се развълнува.
Старецът ми се поклони и рече:
— Да, пил съм, господарю. Прости ми! Това няма да се повтори.
Но неговите налудничиви приказки ме накараха да се огледам в огледалото. По една или друга причина бях решил вече да не ходя на бръснар, ами се бръснех сам и то много по-прилежно. От апатия и скука през тези няколко дена бях занемарил този си навик. Промених също така и облеклото си, така че по него още по-ясно от преди личеше, че съм латинец.
2 януари 1453
Тя дойде! Въпреки всичко тя дойде!
Беше наметната със светлокафява мантия, а на краката си носеше меки кафяви обувки. Вероятно си въобразяваше, че е отлично предрешена, но и най-простият не би я сбъркал с Жена от нисък произход. Кройката на наметката й, нейната прическа, дори начинът, по който бе забулила лицето си с тънък воал, разкриваха ранга и благородния й произход.
— В името божие добре дошла — изрекох аз, без да мога да сдържа напиращите в очите ми сълзи. Даже жълтото куче въртеше радостно опашка.
— Това е същинска лудост — рече тя. — Лудост и магия. Знам, че ще ме открият, и въпреки това не можех да не дойда. Дойдох, макар и против волята си.
— Как успя да влезеш? — нетърпеливо запитах аз.
Тя все още държеше воала пред устата си.
— Дребен кашлящ старец ми отвори, щом почуках — отвърна тя. — Би трябвало да обличаш слугата си по-добре и да го караш да се вчесва и да подстригва брадата си. Той така се засрами от вида си, че ми обърна гръб, без даже да ме погледне. — Тя се огледа наоколо. — И стаята ти има нужда от почистване. — Погледът й бързо се отклони от ъгъла на одаята. Аз метнах един килим върху неоправеното си легло и изтичах навън. Слугата ми стърчеше насред Двора, зареял поглед в облаците.