— Тя дойде вчера и се постави под моя закрила — обясни Джустиниани. — Стражите я пуснали, защото носела моята огърлица. Ти обаче ще решиш какво да правим с нея.
Аз свирепо го изгледах, а той отстъпи, трикратно се прекръсти и се закле в раните Христови, че е прекарал нощта целомъдрено и че неговото собствено достойнство не би му позволило да се домогва със задни помисли към жената на приятел.
— Въпреки че изкушението беше много силно — въздъхна той. — Но аз съм твърде изтощен от сражения, безсънни нощи и тежки задължения, та да мисля за жени. За всичко си има време.
— Така, като сред събратя по оръжие, бих могла да призная, че чак сега разбирам френската Дева, която е носела панталони, за да може по-безопасно да живее сред сражаващите се мъже — безсрамно рече Ана.
Тя ме прегърна, целуна ме по бузите, притисна главата си до гърдите ми и с хълцане попита:
— Толкова ли съм погрозняла, та дори не можеш да ме познаеш? Бях принудена да си отрежа косите, тъй като нямаше да мога да си напъхам главата в този шлем.
Тя беше в прегръдките ми. Тя се притискаше до мен и вече не ме мразеше.
— Защо побягна от бащината си къща? — попитах аз. — Ти ли положи ръката си в моята онази нощ, когато голямата черква сияеше?
Джустиниани се изкашля, потри страната си, където доспехите го убиваха, и дискретно рече:
— Трябва да отида и да проверя стражите. Хапнете и пийнете каквото намерите. И между другото можете да заключите вратата отвътре, ако решите да докажете привързаността си един към друг и не се плашите от топовните гърмежи.
Той излезе и затвори масивната врата зад себе си. По лицето му видях, че е очарован от Ана и че ужасно ми завижда. Ана срамежливо ме погледна, но аз нямах кураж да отида и да заключа вратата. Затуй тя разсеяно отиде до вратата, залости я и рече:
— Любими мой, ще можеш ли някога да ми простиш, че бях толкова инатлива и капризна, и за това, че не можех да те разбера?
— Скъпа моя — отвърнах аз, — прости ми, че не съм такъв, какъвто би искала да бъда, но ти не можеш да останеш тук — продължих с болка в сърцето. — Трябва да се върнеш в бащината си къща. Когато щурмът започне, там ще си на сигурно място. Предполагам, че след като превземе града, султанът ще вземе твоето семейство под свое покровителство.
— Баща ми също е уверен в това — каза тя. — Чух, че първото нещо, което Мехмед ще направи, е да изпрати чауши, които ще вардят нашата къща. Но аз също така знам защо и затуй няма да се върна.
— Какво се е случило? — поисках да узная аз, изпълнен с лоши предчувствия.
Тя се приближи, положи ръце на коленете ми и ме погледна от дълбината на кафявите си очи.
— Не питай — промълви тя. — Аз съм дъщеря на баща си и не мога да го предам. Не ти ли стига, че дойдох при теб? Че си отрязах косата и навлякох доспехите на брат си, за да погина заедно с теб на стените, тъй като това е Божията воля?
— Ти няма да погинеш — възкликнах аз. — Ти не бива да умираш! Такъв край не е предопределен за теб. Доспехите и намерението ти са безумни!
— Не за първи път през последното хилядолетие жена запасва меч, за да брани своя роден град. Това ти е добре известно. Дори една василевса е останала в историята с това, че е надянала доспехи, когато императорът е бил сразен.
— Ти не умееш да се биеш — противих се аз. — Първият срещнат турчин ще те повали и ще отсече красивата ти главица. Каква полза има от това?
Ана с мрачна сериозност ме погледна и заяви:
— Каква полза има изобщо да се съпротивляваме? Султанът ще победи. Стените са пробити. Те са прекалено много, а ние — прекалено малко на брой. Хиляди напразно ще погинат, преди да настъпи утрешният ден. Ако мислеше само за това, от какво има полза, и ти нямаше да си тук сега. Позволи ми поне да мисля като теб!
Тя стисна ръцете ми, а лицето й беше бледо под разчорлената, късо отрязана коса.
— Аз съм твоя жена. Може да няма бъдеще за нас, но поне имам правото да умра заедно с теб. Ти си човекът, когото любя, и какво е животът, ако те загубя? По-добре да се увенчая с короната на мъченица и с кръв да измия бащиния си позор. Той не е истински грък!
Голямо каменно гюлле откърти един от зъберите на стената някъде над главите ни и ние чухме шума от срутващ се хоросан. Камъни и пръст затропаха по покрива. Тя вдигна лицето си към мен, скръсти ръце и отсече:
— Аз съм решила! Защо губим малкото време, което ни остава?
С несвикнали пръсти Ана започна да разкопчава ризницата си, след което през смях помоли:
— Скъпи, помогни ми с тези ужасни закопчалки на гърба. Само мъж може да измисли такова нещо.