Гърлото ми беше пресъхнало, когато казах:
— Благодари се, че не носиш истински рицарски доспехи със секретни закопчалки от главата до петите. Те са толкова трудни за разкопчаване и от толкова здраво желязо, та е почти невъзможно рицар да бъде пронизан, дори когато лежи безпомощно на земята. Край Варна турците не можеха да отворят доспехите на някои от германските рицари дори с чук.
— Колко много знаеш! — нежно рече тя. — Колко много си видял! Ала жената също така има своите доспехи. Дори най-силният мъж не може да успее, ако жената не желае да му се отдаде. Това е нещо, което агаряните скоро сами ще открият. Но тези жени не са чак толкова много.
— Само ти — с треперещ глас рекох аз. — Само ти, Ана Нотарас!
Съзнавайки своята красота, тя се заизвива наляво-надясно и от черупката на железните си доспехи се появи, нежна като юноша.
— С тази къса коса приличаш на прекрасно момче — забелязах аз. — И въпреки това си по-красива отвсякога.
— Но не съм момче — отвърна тя, като нежно се закачаше с мен. — Сега навярно забелязваш това.
Още веднъж артилерийско попадение разтърси стената. Тя ме прегърна и рече:
— Любими мой, не се страхувай от топовете. Мен не ме е страх. Устните ми са като студен извор — пий! Тялото ми е като пресен хляб — яж! Наслади ми се така, както аз ти се наслаждавам! Нишката на нашия живот изтънява и скоро ще се скъса. Смъртта продължава дълго, а любов без тяло не е любов.
Вероятно думите й бяха грях, но в този час, когато смъртта вилнееше над главите ни, те бяха истина.
— Мой единствен извор! — прошепнах аз. — Мой единствен къшей хляб. Човек има нужда от хляб и вода, за да живее.
Любовта ни беше горчива като сол, що изгаря устните и предизвиква жажда, но ние се любехме без да спираме, водени от непресекваща страст. В тази каменна одая, изпълнена с натрапчивата миризма на кожа, гранясало масло, вино, барут и дрехи, пропити с пот, ние се прегръщахме, докато над главите ни малко по малко смъртта превръщаше крепостните стени в прах. Въпреки това любовта ни не беше само плътска и всеки път, щом поглеждах, виждах очите й — открити, ясни и познати — и през тях съзирах отвъд всичко земно.
— Аз ще се върна, любима — шепнех. — Един ден ще се върна в оковите на времето и пространството, за да те намеря отново. Хората, имената и местата се местят и променят, но от развалините на тези стени очите ти един ден ще ме погледнат като кадифени цветя. И ти, където и да си, каквато и да си, един ден ще избършеш прахта с ръка и ще докоснеш страните ми през вековете, когато отново се намерим.
Ана усмихнато галеше шията и раменете ми, докато сълзи на страст капеха по сгорещените и бузи.
— Любими — рече тя, — може би няма нищо друго. Може би само този миг съществува. Той е достатъчен и аз съм щастлива. Ти си в мен и аз съм част от теб. Лесно и сладко е да се умре след всичко това.
Тя огледа сводестата, изсечена в крепостната стена одая, осветена от потрепващия пламък на един фенер, и продължи:
— Колко е красиво! Всичко е толкова красиво! По-красиво от всякога!
Почивайки върху топлото й рамо, аз спорех сам със себе си дали да й открия своята тайна. Изглеждаше суетно и незначително и въпреки това не можех вече да крия нищо от нея. Затуй казах:
— Скъпа моя, когато съм се появявал на този свят, майка ми е стискала парченце порфир в ръката си. Аз съм роден с пурпурни ботуши. Ще ти разкажа за това, тъй като нищо вече няма значение.
Ана се надигна на лакът и ме погледна с широко разтворени очи.
— Роден съм с пурпурни ботуши — повторих аз. — Баща ми е наполовина брат на стария император Мануил. Император Йоан V е мой дядо. Ти си чувала. Оня, дето отишъл в Рим и в Авиньон, отказал се от вярата си и признал папата, но без да обвързва с деянието си своята църква и своя народ. Извършил всичко това, за да може папата тайно да го венчае за една венецианка, в която бил влюбен. Тогава бил на четиридесет години. Сеньориатът платил дълговете му и възстановил скъпоценните камъни от византийската императорска корона, които бил заложил. Папата и Венеция също така му обещали своята подкрепа и кръстоносен поход. Но неговият син Андроник го предал и въстанал заедно със своя син. След като бил измамен и от западните страни, не му оставало друго, освен да подпише договор с турския султан и да признае сина си Мануил за свой единствен законен наследник. И тогава Мануил изпратил своите ангели да го намерят и да го ослепят. След това баща ми вече нямаше желание да живее. Той се хвърли от една скала зад папския дворец в Авиньон. Златарят, на когото беше доверил документите и парите си, ме измами след неговата смърт. Чак след като приех кръста, отидох в Авиньон и опрях кинжала си в гърлото му. Той все още има документите, които доказват моя произход. Доколкото ми е известно, папската курия и венецианският Сеньориат знаят за моето съществуване, макар че са загубили дирите ми. Аз съм василевсът, но не желая власт. Власт не жадувам, но имам право да погина по стените на моя град. Разбираш ли сега защо съм длъжен да изпълня своята съдба?