— Имах предвид само това, което казах — отвърнах аз, макар че не беше самата истина. — Какво ти стана?
— Вероятно ми се повдига от миризмата — приглушено рече Ана. — Аз съм лош войник и не искам да ви се пречкам. Ще отида при Керкопорта и след това вече няма да се притесняваме един за друг. Но нека бъдем заедно поне до полунощ. Моля те!
Зарадвах се на желанието, с което прие моето предложение, тъй като имах план и се страхувах, че ще трябва да я увещавам пряко волята й. Керкопорта е най-безопасното място по време на атака и аз не можех да понеса мисълта, че тя сама трябваше да се защитава срещу мълниеносните остриета на еничарите.
Ана спеше, но как можех да заспя, след като за последен път имах възможност да съм заедно с нея? През това време писах и дори в тази каменна одая дочувах приглушения шум на стотици хиляди турци, които се движеха в своя лагер, влачейки обсадни стълби и носейки наръчи от стрели.
Скоро ще удари полунощ и Мануил ще дойде да прибере моите листи. Пиша бързо. Неслучайно в продължение на две години бях писар при Светия синод. Джустиниани вече е изпразнил ковчежето си и е изгорил документите, които не иска да попаднат в ръцете на врага. Огнени езици се показват от комина и на Влахернския палат и обгорени парченца хартия се носят наоколо от нощния бриз. Духа от север, което може да значи спасение за стотици латинци.
Тази вечер повече от четиридесет младежи от Пера се представиха на Джустиниани и помолиха разрешение да се сражават наравно със своите сънародници. Тяхната съвест не им позволява да останат безучастни, макар че подестът на града се е унизил пред султана и е заплашил със смъртно наказание всеки, който застраши неутралитета на Пера. Той е залостил портите на града, но младежите се прехвърлили през стената близо до брега, докато стражите се правели, че не ги забелязват и че не чуват скърцането на греблата.
Тази нощ никой не упреква своя съсед, всички грехове са простени и на всеки е разрешено да се вслушва в гласа на своята собствена съвест. Ако някой, дори сега, се измъкне и подкупи капитана на венециански кораб, това си остава негово лично дело. Ако някой побегне от стената и се скрие в града, той ще отговаря само пред собствената си съвест. Никой не преследва вече дезертьорите. Пък и те не са много. Те са малко, като се вземат предвид всички сакати, старци и десетгодишни момчета, които са надошли по стените с желание да погинат за своя град.
Това е нощта на гърците. Виждам тъмните им очи, потопени в хилядолетна меланхолия. Навън камбаните огласят предсмъртния час на последния Рим.
Мануил скоро ще дойде. Той е от онези, които винаги оцеляват.
29 май 1453
Aleo e Polis!
Градът е загубен!
Този вик ще ечи толкова дълго, докато свят светува. Ако през някой от идните векове се преродя отново, този вик ще разшири от ужас очите ми и ще накара косата ми да настръхне. Тези думи ще помня и ще позная отново, дори да съм загубил паметта си и съзнанието ми да е изтрито като загладена восъчна плочка. Ще позная тези думи.
Aleo e Polis!
Въпреки всичко аз все още съм жив. Така е било писано. Ще трябва да пресуша и последната чаша и да видя с очите си гибелта на моя град и на моя народ. Затуй продължавам да пиша. Но за да описвам точно, ще трябва да потопя перото си в кръв — а кръв има в изобилие. Тя се е съсирила по канавките на улиците като лепкава каша. Кръвта от раните на умиращите още бълбука като горещ извор. По главната улица край Хиподрума има толкова много трупове, че човек не може да върви, без да стъпва отгоре им.
Отново е нощ. Седя в собствената си къща, която се пази от байрак, набоден на копие. Запушил съм ушите си с восък, за да не чувам ужасените викове на изнасилваните жени и деца, крясъците на грабителите, що се бият помежду си за плячка, незаглъхващия крясък на смъртта в моя град, изпълващ всеки миг на нощта.
Опитвам да се съсредоточа. Пиша, макар че ръката ми трепери. Целия се треса, но не от страх за себе си. Собственият ми живот не струва повече от пясъчно зрънце. Заради страданията и мъките наоколо ми, извиращи от хиляди души в тази нощ на неописуема ярост.
Видях как млада девойка, чието тяло беше белязано от кървави ръце, се хвърли в един геран. Видях как грабител изтръгва пеленаче от скута на майка му и го набива на копието на своя другар, за да не му пречи да обезчести жената. Видях най-лошото, което човек може да стори на човека. И това ми стига.
Малко след полунощ онези, що бяха посветили живота си на защитата на външната стена, заеха своите места. След това портичките в голямата крепостна стена бяха заключени и ключовете бяха връчени на командирите на отделните сектори. Някои се молеха, но повечето легнаха да почиват, а мнозина даже заспаха.