Междувременно леките турски кораби започнаха да се придвижват и наближиха стената откъм пристанището. Основната флота от пристанището на колоните изплува от Босфора и се разгърна по продължение на пристанищната стена — от Мраморната кула до Неорион и до плаващия бараж. По този начин султанът заплаши всяка точка от отбраната така, че от никъде да не може да бъде отделена подкрепа. На всички е заповядано да ударят истински, без фалшиви атаки както досега. Затуй дори корабите им бяха оборудвани с обсадни стълби и мостове, а мачтите гъмжаха от стрелци.
На първия, който успееше да стъпи и да се задържи на стената, султанът беше обещал конска опашка и длъжност управител на провинция. На всеки, който отстъпеше или се предадеше — смърт. За тази цел първите щурмови отряди бяха обградени в гръб от чауши.
Три часа преди изгрев писнаха зурни, удариха тъпани и страховит рев се разнесе от устите на атакуващите, които викаха, за да се окуражават един друг. Пролуката в стената, която защитавахме край Свети Романовата порта, беше хиляда стъпки широка. Първи султанът изпрати своите помощни отряди, събрани от цяла Азия за свещена война в името на исляма, овчари и номади, които имаха като оръжие само копие или меч и тесен дървен щит.
Докато те наближаваха стената, турските тънкоцеви топове и аркебузи откриха огън и облак от стрели се посипа отгоре ни. Стотици обсадни стълби едновременно се издигнаха срещу дигата от пръст, на която стояхме, и първите хиляда, виейки от ужас и призовавайки Аллаха, се втурнаха да се катерят по тях. Но стълбите бяха отблъснати, гръцки огън се изсипа върху тях и масата от борещи се тела в основите бе обсипана със стрели и поливана със съскаща смола и разтопено олово от котлета с дълги дръжки. Толкова оглушителен беше шумът, че скоро не чувахме нищо. Агаряните щурмуваха по цялото продължение на сухопътната стена и топовете в пристанището и по корабите им също откриха огън.
Много от атакуващите, лошо обгорени и викащи от страх, се опитаха да побягнат, но спрените край преградния ров чауши ги посичаха и хвърляха телата им във водата, за да помогнат при неговото запълване. За кратко време на много места се натрупаха такива камари от тела, които се издигаха почти до половината на крепостната стена.
След нередовните войски султанът хвърли в боя отрядите на своите християнски съюзници и ренегатите от всички националности, които, подмамени от възможността за плячкосване, се бяха събрали под неговите знамена. Те се биеха за живота си и мнозина успяха да сложат крак на стените, преди да бъдат хвърлени долу върху купчините от тела. Ужасно беше да ги слушаш как призовават Исус Христос и Света Богородица на всички възможни европейски езици, наедно с турците, що призоваваха Аллаха и неговия пророк Мохамед. Много пъти насреща ми се изправяше разкривено от смъртен страх лице, което в следващия момент изчезваше в мрака под стените.
Много от облечените в железни доспехи генуезци бяха ранени или убити от оловни куршуми, тъй като агаряните не преставаха да стрелят от преградния ров, без да се съобразяват с живота на собствените си воини. Ранените генуезци продължаваха да се бият на колене върху гребена на стената, докато нападателите ни ги повличаха надолу с дълги метални куки.
След около час султанът позволи на оцелелите щурмоваци да се оттеглят и изстреля залп с подготвените през това време огромни топове. Техните грамадни каменни гюллета разбиха временните барикади, помитайки кошовете и буретата с пръст в пространството между стените. Шумът от сгромолясващи се греди изпълни въздуха. Прахът и пушекът още не се бяха слегнали, когато турски отряди от Анадола започваха вече своята атака в предварително определените за целта сектори.
Те бяха съставени от бързи, буйни мъже, които радостно се смееха, правейки живи пирамиди, за да достигнат гребена на стената. Чаушите не трябваше с камшиците си да ги подтикват в атака, тъй като това бяха истински турци и войната беше в кръвта им. Не молеха за милост и умираха с Аллах на уста. Те знаеха, че десетте хиляди ислямски ангели летят над главите им и в момента на тяхната смърт измъкват всеки един от тях и го отнасят направо в рая.
Турците връхлитаха на гъсти вълни от по хиляда, крещейки обиди по адрес на християните и заплахи, прекалено страшни за описване. Пролуките в нашата отбрана бяха запълвани и всеки път, когато живата стена от желязо започваше да се огъва, Джустиниани се втурваше да окуражава своите мъже, разсичайки турците през кръста на две с двуострия си меч. В която и точка да се появеше неговият силует, там щурмът веднага се притъпяваше и врагът вдигаше обсадните си стълби на друго място.