С отслабването на анадолската атака първите мъртвешко сиви лъчи на изгрева се появиха на небето. Тялото ме болеше навсякъде и беше здравата охлузено, а ръцете ми бяха така уморени, та след всеки удар имах чувството, че дори с всичкото усилие на волята си не ще мога да ги вдигна. Много от облечените в железни доспехи генуезци хъркаха от изтощение и викайки, молеха за вода. Но когато агаряните започнаха да се оттеглят, в много от тях проблясна надежда и тук-там някои от войниците с предрезнали гласове започнаха да викат „Победа!“.
Вече можехме да различим бял конец от черен и с избледняването на нощта забелязахме високите бели плъстени фесове на еничарите, които в стройни редици стояха от другата страна на преградния ров. Те бяха подредени в дружини по хиляда и мълчаливо очакваха заповед за нападение. Султан Мехмед можеше да бъде видян пред тях с метален жезъл на главнокомандващ в ръка. Набързо прицелихме аркебузи и тънкоцевни оръдия към него и стреляхме, но не успяхме да го улучим. Няколко еничари около него паднаха, но редиците им не се объркаха. Нови мъже пристъпиха напред, за да попълнят празните места и аз знаех, че сърцата им ликуват от честта да заемат място в първите редове пред очите на султана — място, което нито тяхната възраст, нито опитът им биха им позволили да заемат при други обстоятелства. Облечени в зелено чауши бързо се наредиха между стените и султана и го прикриха с телата си.
Жените и старците по голямата стена използваха момента, за да ни спуснат с въжета стомни с вино, разредено с вода. Главната стена беше така разрушена, че се беше изравнила с външните барикади, но въпреки това беше прекалено стръмна, за да се спуснат долу сами.
Това, що последва, мога да разкажа само от своя гледна точка, и вероятно някой друг ще предложи различна история, тъй като човешките способности да отразяват нещата не са съвършени. Въпреки това аз стоях доста близо до Джустиниани и вярвам, че видях добре как се развиха нещата.
Чух предупредителните викове навреме и успях да се прикрия, когато турците гръмнаха с огромния си топ и дадоха залп с всичко, което можеше да стреля. Вятърът се беше засилил и скоро отнесе пълзящите облаци от черен пушек. След като гърмът и виковете заглъхнаха, видях Джустиниани да подгъва колене и бавно да сяда на земята. От едната страна на бронята му зееше дупка с големината на юмрук, от оловна топка, която го беше ударила диагонално отзад. За миг лицето му стана сиво, изцеди се от всякаква жизненост, така че той внезапно заприлича на стар човек, въпреки прясно боядисаната си брада и коса. Протостраторът изплю на земята пълната си с кръв уста. Кръв течеше и от прегъвката под слабините му.
— Улучи ме, проклетата — рече той. — Това ще е моят край.
Воините близо до него плътно го наобиколиха, за да не позволят на останалите да видят, че е ранен, след което свирепо се заоглеждаха наоколо.
— Изстрелът е даден изотзад — каза един от тях. Двама изтичаха до мен, сграбчиха ме и насила свалиха рицарските ми ръкавици, за да видят дали ръцете ми не са изцапани с барут. След което изтичаха до един гръцки техник, който малко по-назад зареждаше своя аркебуз, повалиха го на земята и го заритаха с обкованите си в желязо ботуши. Всички почнаха да гледат по посока на голямата стена и заканително да размахват юмруци.
— За Бога, братя — призова ги Джустиниани, — не се карайте точно сега. Няма никакво значение откъде е изстрелян куршумът. Може би се бях обърнал да погледна главната стена и стомните с вода и бях застанал с гръб към агаряните. На мен ми е все едно. По-скоро проводете за лекар.
Неговите мъже започнаха в хор да викат за лекар, но гърците на стената отговориха, че никой не може да достигне до тях, тъй като портичките са заключени. Някой по-смел мъж можеше да се спусне по стената, но беше ясно, че никой лекар нямаше желание да го стори, та било и за Джустиниани, точно когато медните тъпани на еничарите удариха за настъпление.
Под достойнството на еничарите е да призовават Аллаха на помощ, когато влизат в бой. Те се втурнаха безшумно, надпреварвайки се кой от тях пръв ще стигне до стената. На много места нямаха даже нужда от стълби. Толкова високо се издигаха камарите от човешки трупове пред това, което беше останало от външната стена. Техният щурм беше тъй безшумен и мълниеносен, та малко от защитниците успяха да пият вода, макар че всички изгаряха от жажда. Стомните се търкаляха в краката ни и в следващия момент яростни двубои се развихриха по гребена на стената.