Това вече не беше безмилостно избиване, а истинско сражение, тъй като еничарите бяха облечени в люспести брони или в плетени от халки ризници. Ятаганите им чаткаха като светкавици и поради численото си превъзходство те успяха да изтласкат защитниците назад. Генуезците на Джустиниани и гърците, които бяха изпратени като подкрепление, бяха принудени да се съберат на групи и с тежестта на собствените си тела да устоят на натиска.
Точно тогава император Константин, качен на бял жребец, се появи на главната стена. Лицето му искреше и той викна въодушевено:
— Дръжте се! Издръжте и този напън и победата е наша! Ако беше тук, долу сред нас, и чувстваше оловната тежест на крайниците си, сигурно нямаше да вика така. Джустиниани вдигна биволската си глава, която придържаше с ръце, плю кръв, стисна зъби от болка, тежко изпсува и извика на императора да хвърли ключа от портичката. В отговор василевсът изкрещя, че едва ли е ранен толкова сериозно и че ще бъде неправилно в този момент да изостави хората си.
— Мръсен гръцки клетвопрестъпнико! — кресна тогава Джустиниани. — Аз най-добре знам колко съм ранен. Хвърли долу ключа или ще се кача горе и собственоръчно ще ти извия врата!
Дори в разгара на битката неговите хора избухнаха в смях. След известно колебание императорът хвърли големия ключ в краката на Джустиниани. Той го вдигна и недвусмислено го посочи на тези, които бяха наблизо. Битката бушуваше само на няколко стъпки от него и остриетата на мечовете звънтяха в брони и щитове. Там огромен еничар беснееше с двуостър меч наоколо си, та се наложи облечените в брони генуезци да го оградят и да го повалят на колене. Толкова непробиваема беше неговата броня, че се наложи да го убият, отсичайки крайниците му.
Когато първата еничарска вълна се оттегли, за да си поеме дъх, и втората връхлетя отгоре ни, Джустиниани ме извика и ми рече:
— Дай ми ръка и ми помогни да се измъкна оттук. Добрият командир се бие до последна надежда, но не и след това.
Хванах го под едната мишница, а най-близкият воин под другата и така успяхме да го свалим от крепостния вал и през портичката да го вкараме в града. Императорът възбудено ни посрещна, ограден от своите приближени. Той беше без доспехи, за да се движи по-свободно, и беше облечен в пурпурна риза и мантия от императорско зелено, извезана със злато. Той още веднъж призова Джустиниани да се държи и да се върне при хората си, като настоя, че раната му не е сериозна. Но протостраторът не му отговори. Той дори не си направи труда да го погледне, тъй като трябваше да издържа ужасната болка, която всяка стъпка му причиняваше.
Василевсът се върна на стената, за да наблюдава развитието на битката и да повдига духа на защитниците със своето присъствие. Успяхме да махнем доспехите на Джустиниани. Щом паднаха на земята, от тях се изля кръв като от леген.
Протостраторът даде знак на стоящия до него офицер и му рече:
— Отговаряш за живота на хората. Офицерът кимна и се завърна на стената. Денят все повече се зазоряваше.
— Джустиниани — казах аз, — благодаря ти за твоето приятелство. Сега аз трябва да се върна на стената.
Той вдигна ръка, намръщи се от болка и с мъка проговори:
— По дяволите, недей да дрънкаш глупости. Всичко е загубено и ти знаеш добре това. Как могат хиляда изнурени мъже да устоят срещу дванадесет хиляди въоръжени до зъби еничари? За теб има място на моя кораб и ти с чест си го заслужил.
Той изпъшка за момент с глава в ръцете си, след което продължи:
— В името Христово, качи се на стената и след това ела да ми кажеш как се развива битката.
Искаше да се отърве от мен, тъй като през портичката един по един започваха да се промъкват генуезки воини, облени в кръв от главата до петите и да го наобикалят. Аз се покачих на стената и в искрящата дневна светлина видях султан Мехмед до запълнения преграден ров. Той размахваше металния си жезъл за поздрав към еничарите си, които тичаха покрай него в атака.
Битката бушуваше по цялата дължина на нашия сектор при външната стена. Генуезците все повече и повече сгъстяваха редиците си и аз видях как някои потупваха другарите си по рамото и заемаха техните места. Отстъпваха един по един през малката портичка. Разбрах, че битката беше загубена. Медните тъпани на еничарите думкаха все по-наблизо и приближаваха края на моя град.
Внезапно някой до мен посочи с ръка на североизток, по протежение на стената към Влахерна. Жени и старци, които кършеха ръце и викаха силно от страх, изведнъж замълчаха, невярвайки на очите си. В светлината на изгряващото слънце, на върха на двете неповредени кули край Керкопорта, се вееха кървавочервените султански знамена със своя сребърен полумесец.