Това е гледка, която никога не ще забравя. Целият град я видя в един и същи миг и носещият се по стената шепот на съмнение се извиси във вик на ужас от претърпяната загуба:
— Aleo e Polis!
Връхлитащите турски орди възторжено подеха този вик, който прозвуча от стотици хиляди гърла. За миг бях в недоумение. Беше безсмислено най-запазеният участък от стената да падне пръв в ръцете на агаряните. Край Керкопорта дори външната стена беше незасегната.
И въпреки това на голямата стена се развяваха турските полумесеци. В този момент свежа вълна от еничари помете гърците и останалите генуезци в пространството между стените. Най-първите почти веднага продължиха своя устрем и пъргави като котки се закатериха по вътрешната стена, хващайки се за всяка издатина и пукнатина. Ужасът вля сили в жените и децата по стената и те започнаха да търкалят и да хвърлят огромни камъни върху главите им. Металната паст над портата започна отново да бълва огън, тъй като вече нямаше опасност да подпали дървените барикади. Един от императорските техници със силата на отчаянието дърпаше и натискаше лостовете на огнехвъргачката, но скоро огненият поток отслабна и последните горящи капки безпомощно паднаха на земята. Гръцкият огън беше свършил.
Всичко това се случи за по-кратко време, отколкото ми отнема да го опиша. Аз извиках на император Константин и на неговата свита, че е време да се предприеме контранастъпление, но тъй като никой не ме чу, спуснах се от гребена на стената и забързах обратно към Джустиниани. Предсмъртният вик на града кънтеше в ушите ми: „Aleo e Polis!“ когато стената потрепери под хилядите бягащи крака, даже камъните се присъединяваха към този крясък.
Генуезците бяха качили Джустиниани на неговия огромен жребец и с извадени мечове го бяха заградили. В началото те наброяваха четиристотин войника в пълно рицарско въоръжение и триста арбалетчици. От тях само сто бяха останали живи. Не можех да го упрекна, че се опитваше да ги спаси. Махнах му и извиках:
— На добър час! Дано скоро се оправиш и да отнемеш Лемнос от каталонците! Ти хиляда пъти си го заслужил!
Но по оловно сивото му лице и по притворените му очи разбрах, че войниците откарваха в пристанището само един смъртник. Той вече не можеше да си обърне главата и да отговори. Неговите хора го подпираха от двете страни на седлото. Малко след като протостраторът изчезна зад първия ъгъл, повсеместното отстъпление започна. Навсякъде виждах мъже да скачат от крепостния вал, да хвърлят оръжията си и да бягат панически накъдето им видят очите. Императорът не можеше да ги възпре.
Когато Джустиниани беше заминал, неговият най-верен воин задържа портичката във вътрешната стена отворена и заплаши императорската стража с меча си, когато тя се опита да я затвори. Той вкарваше един по един препъващите се, изнурени генуезки воини, групираше ги по десет и ги изпращаше на бегом към пристанището. По този начин спаси най-малко четиридесет войника. Беше грозен мъж с глиганско лице. Отдели време да плюе на земята пред краката ми и изрева:
— Върви по дяволите, проклет грък!
Точно тогава първите еничари се появиха в малкия свод, задъхани и с голи ханджари в ръка. С общи усилия ние блъснахме портичката, за да я залостим преди да ни попречат.
По израза на глиганското му лице разбрах, че с удоволствие щеше да ми отсече главата само защото бях грък. Но той само изтри острието на меча в бедрото си и се оттегли с последния от своите люде. Достойнството не им позволяваше да бягат, макар че улиците бяха препълнени с бегълци.
Останах сам край портичката, очаквайки сигнала за контраатака. Бях сам, но внезапно до мен се изправи онзи, що бях срещнал по време на земетресението в Унгария и по-късно край Варна, до трупа на кардинал Цезарини. Той беше тъмен, мрачен и приличаше на мен самия. Познах лицето си, очите си и рекох:
— Срещаме се край Свети Романовата порта, както ми обеща. Не побягнах като търговеца от Самара.
Той студено се усмихна.
— Държиш на думата си, Йоханес Ангелос.
— По онова време аз дори не знаех къде се намира тази порта, но съдбата ме доведе до тук.
Над нас еничарите вече тичаха по вътрешната стена. Първите утринни лъчи обагряха в червено белите им чалми. Кървави бяха и остриетата на техните ятагани, когато съсичаха последните защитници — воини, техници, жени, деца и старци, без да правят разлика между тях. Близо до нас император Константин викаше и молеше бягащите да се спрат, но от групата наоколо му всеки път, щом обърнеше гръб, някой се измъкваше, та тя бързо се топеше. Щом василевсът забеляза това, той покри с ръце лицето си и заплака: