— Няма ли християнин, който да се смили над мен и да ми отсече главата?
Ангелът на смъртта кимна към него и рече:
— Виждаш ли, той има повече нужда от мен отколкото ти. И тъмнокосият странник, моят двойник, безшумно се приближи до императора и нещо му каза. Василевсът слезе от коня, разкъса веригите около врата си и остави извезаната със злато мантия да падне на земята. Постави шлем на главата си, взе кръглия щит, който някой му предложи, и тръгна да пресрещне еничарите, що скачаха, търкаляха се и падаха от стената. Заклетите във вярност нобили и приятелите от неговото детство го последваха с извадени мечове. Неговият пример накара и част от бягащите да се върнат и също да го последват.
Може би бяхме около сто на брой. В гъсти редици вървяхме, а после тичахме за последен удар срещу сипещите се в града еничари, чийто байрак вече се вееше на вътрешната стена. След това всичко беше само удари на щитове, бляскащи остриета и невъобразима бъркотия, докато стъпката ми се обърка, полетях с главата надолу и вече нямах сили да вдигна ръка. Някой ме удари със сабя в рамото и по главата, след което всичко се обви в червеникава мъгла. Като бушуваща буря турците ни пометоха и краката им ме стъпкаха на земята.
Когато се съвзех, слънцето грееше жълто високо над хоризонта. Отначало не знаех къде се намирам. После успях да отместя още топлите тела, които ме затискаха. Седнах и установих, че все още съм жив и че раните ми не са много тежки, само дето безбройни хлопки дрънчат в главата ми.
Докато седях така, полузаслепен от слънчевите лъчи, видях двама облечени в зелено чауши да ходят по гребена на стената и да търсят ранени. От време на време те се навеждаха и отсичаха по някоя стенеща глава от тялото й. Викнах им на турски и ги помолих да сторят същото и с мен, но по-възрастният ме позна, дълбоко ми се поклони и докосна с пръсти челото си. Вероятно ме беше виждал в султанския двор, където седем години служих на Мурад и на Мехмед.
Той донесе вода, изми лицето ми, помогна ми да сваля шлема и ризницата си и ми подаде турски ямурлук, като беше избрал най-неизцапания с кръв от убитите наблизо еничари. Дали мислеше, че съм взел участие в щурма или че съм бил в града като султански шпионин, това не знам. За всеки случай ми каза името си и ме помоли да не го забравям. Щом разбра объркването ми, той ми каза паролите на еничарите и на чаушите, взе едно копие, на което имаше вързано парче плат, и усмихнато ми рече:
— Велик е Аллах! Това вече на никой не му трябва. Вземи го като свой знак и запази къща за себе си.
Подпирайки се на копието, аз се повлякох по протежението на стената към Керкопорта. Близо до Карисиосовата врата разбрах, че битката още продължава, въпреки султанския флаг, що се вееше над Влахернския палат. Пристигнах точно в момента, в който братята Гуачарди се оттегляха със своите воини. Тяхната кула се беше държала дълго, след като турците бяха пробили защитата от двете страни на крепостната стена и бяха нахлули в града. Сега те възсядаха необезпокоявано конете си, тъй като ожесточението, с което се бяха били, вдъхваше такъв ужас у агаряните от Анадола, че те повече не се опитваха да ги нападат и ги оставяха да се оттеглят, като самите те се втурваха да грабят и да плячкосват. Братята вече не се смееха. Най-възрастният от тях викна на останалите:
— Все още сме живи, но градът е загубен. Помръкни, слънце! Ридай от мъка, земьо! Вече не е време за бой. Нека спасим живота си, докато още има надежда!
Те наредиха на последните от войниците си да се хванат за стремената, за каишите на седлата и за опашките на конете и така потеглиха, оставяйки подире си кървава диря. Дори еничарите се отдръпваха от пътя им, извръщаха погледи настрани и се правеха, че не ги виждат. По този начин те показваха уважението си към храбростта на братята Гуачарди, а може би сигурната плячка беше по за предпочитане от безсмислената смърт в този победен час.
Братята достигнаха до пристанището и, въпреки че врагът владееше вече целия град, успяха да се качат на един от латинските кораби. Те се казваха Паулус, Антониус и Тройлус, а най-възрастният от тях беше само на тридесет години. Те не мразеха гърците така, както ги мразеха останалите латинци. Нека името им пребъде във вековете!
Стигнах до Керкопорта. Изглежда, че венецианците бяха опитали контраатака от Влахерна, тъй като пред вратите лежаха много еничари и няколко млади венецианци, вкочанени, пропити от кръв и посипани с пръст. Мястото беше съвсем безлюдно. Еничарите бяха напуснали кулите, които бяха превзели, и бяха оставили само султанските флагове да се веят върху тях. Керкопорта беше затворена и залостена. А пред самата врата?