Пред самата врата лежеше трупът на Ана Нотарас. Късите й коси бяха в кръв, а кафявите й очи — полуотворени. Облаци от мухи вече се бяха насъбрали около очите и отворената й уста. Шлемът й беше паднал от главата. Гърлото, подмишниците и слабините й, всички места, незащитени от доспехите, бяха изпълнени с дълбоки пробождания, така че кръвта беше изтекла от тялото й, което лежеше в страшна разкривена поза.
— Страннико, подобие мое, къде си!? — извиках аз. — Ела при мен, черна сянко! Твоят час е настъпил!
Но той не дойде. Бях сам. Стиснах главата си с ръце и изкрещях:
— Мануил, Мануил, ти си виновен за това! Ще те намеря, дори ако си се пъхнал в ада! Защо не ми се подчини?
Опитах се да вдигна тялото й, но бях твърде слаб. Седнах до нея и загледах лицето й, за да закоравя сърцето си, тъй като тя си беше отишла. И докато я гледах да лежи там, сред предсмъртни викове и вопли, що се носеха от улиците наоколо, аз вече не вярвах, че има Бог и прераждане.
— Камъкът е камък — рекох сам на себе си. — Тялото е само тяло. Това, що не диша, вече не съществува. Астралното тяло е фантазия, както всичко останало.
Станах, разгоних мухите с ръка и се отдалечих. Трупът си е само труп и с него аз не можех нищо да направя.
Подпирайки се на копието си, аз се отправих към центъра на града, надявайки се, че ще се намери някой, който със сабята си да ме съжали.
Но никой не вдигна ръка срещу мен.
В уличката, водеща към Коранската обител, видях разбити и разсечени икони и десетки нахвърляни на куп тела на жени, които още конвулсивно стискаха църковни вощеници в ръце, а лицата им бяха разкривени в безмълвен ужас.
По цялото си протежение, чак до акведукта на император Валентин, главната улица беше покрита с гръцки трупове. Безсмислената сеч, изглежда, беше спряла до там. Започнах да срещам дълги върволици от навързани гърци, водени само от босоног овчар с копие в ръка. Скъпоценностите на жените бяха ограбени, дрехите им бяха разкъсани, когато ги бяха претърсвали за скрити пари, а ръцете им бяха вързани на гърба със собствените им колани. Нобили и плебеи, старци и деца, занаятчии и архонти — всички вървяха заедно, за да бъдат разделени в турския лагер — бедните щяха да бъдат продадени като роби, а от богатите щяха да бъдат поискани щедри откупи.
Продължих да се спускам надолу към пристанището. Някой квартали изглеждаха съвсем пусти, без следа от турско присъствие. Насреща ми се зададе група еничари с окървавени ятагани в ръце, които търсеха по-богати къщи за плячкосване. Те ми викнаха да им кажа паролата, но тъй като можах да им отвърна с вярната дума на турски език, не ми обърнаха почти никакво внимание. От една пресечка насреща им изкочи групичка бежанци, които в страха си се притискаха един в друг. Просто за миг еничарите посякоха мъжете, в чиито ръце имаше оръжие, отделиха децата от майките им и разкъсаха дрехите на жените, след което с върховете на сабите си подкараха това човешко стадо пред себе си и го запряха в една от къщите, която сметнаха достойна за ограбване. Крепостната стена срещу Пера, дето се пазеше от флотата, беше още в ръцете на латинците.
Огромна разбъркана човешка тълпа се беше струпала пред пристанищните порти. Хората протягаха ръце, молеха се, плачеха и просеха място на латинските кораби. Но стражите бяха заключили вратата и бяха хвърлили ключа в морето. Отворена беше само вратичката за екипажите, която корабни войници пазеха зорко с извадени мечове и копия. От гребена на крепостната стена латинската стража размахваше запалени факли и с дрезгави пресипнали гласове заплашваше да изпразнят своите тънкоцеви топове и аркебузи в тълпата, ако тя не стореше път на латинските воини, които, облени в кръв и безсилни от изтощение, от време на време си проправяха път през навалицата към спасителното пристанище.
Много от жените си бяха нарязали ръцете, простирайки ги с молба към мечовете на корабните войници. Голям брой богаташи протягаха тежки кесии със злато с напразна надежда да си купят място на корабите.
Изкачих се по хълма, за да виждам отвъд стената. Тук-там бяха въздигнати стълби и по-изобретателните се спускаха във водата и се мъчеха да доплуват до галеоните. Морската повърхност беше покрита от черните точки на главите им. На върха на спуснатите въжени стълби стояха стражи, които пречеха на плуващите да се качат или ги насочваха към другите кораби. Така мнозина бяха принудени да плуват от кораб до кораб, докато силите им ги напускаха и те потъваха. Някои от корабите, дето бяха загубили част от екипажа си, все пак приемаха по-издържливите от плувците.