Препълнени лодки непрекъснато сновяха до корабите и се връщаха празни за нов товар. Те носеха не само латинци от крепостните стени, но и големи сандъци и бали с драгоценности. В цялата бъркотия на деня флотата единствена съумяваше да запази известен порядък. Малък брой гърци също бяха допуснати на борда, когато се откриваше място или ако имаха връзки сред венецианците и генуезците.
Стоях на хълма и гледах как най-големият генуезки галеон вдигна платна и с помощта на попътния вятър и големите си гребла се насочи право срещу плаващия бараж, опитвайки се така да го прекъсне. Беше огромен кораб с най-малко две хиляди души на борда. Баражът се огъна, но не се скъса и галеонът се спря, разтърсвайки се от носа до кърмата. Ала мачтите му не се пречупиха, тъй като генуезците са опитни мореплаватели и знаят какво трябва да се прави на море.
Северният вятър тласкаше кораба така, че баражът се огъна като дъга, след което двама гигантски моряци с широки брадви в ръце се спуснаха отгоре му. Със силата на мишците и отчаянието си те заблъскаха с брадвите, редувайки ударите си, докато изведнъж веригата се разкъса. Галеонът гордо се понесе с издути платна в открито море, а моряците едва успяха да се покатерят на палубата му. Три по-малки съда последваха големия кораб, докато венецианските кораби все още спокойно стояха закотвени в пристанището.
Нито една турска галера не потегли да пресрещне бягащите галеони, тъй като турските моряци ги бяха изоставили по протежението на целия Мармарски бряг. Моряците и войниците бяха заети с пренасянето на заграбената плячка и на заробените жители на града. Много от тях бяха евреи, тъй като моряците първо бяха нападнали Гиудека — еврейския квартал — и се бяха забавили там в търсене на златото и драгоценните камъни, които според мълвата точно там имало в изобилие. Това обяснява защо толкова много от жителите бяха успели да се доберат до пристанището, макар че по-голямата част от града беше в турски ръце. Докато първите кораби отплаваха в открито море, императорските пурпурни хоругви все още се вееха над кулите на Акрополския нос. Там критските моряци се бяха укрепили, а агаряните не се решаваха да ги щурмуват с пълна сила, тъй като бяха забелязали, че обсадените нямат никакво намерение да се предадат, дори след като целият град беше вече паднал.
Нямах никаква работа на пристанището. Изкачих се по хълма и се отправих към моята къща. Тя изглеждаше пуста. Турци не се виждаха наоколо, макар че винарната отсреща беше ограбена и пред стълбите й имаше огромна локва от вино. На времето бях провождал Мануил да ми носи оттам храна и съдържателят навярно до последния момент беше крил някоя голяма бъчва с вино за постоянната си клиентела. Сега той лежеше с разбита глава на една от масите, а от семейството му нямаше и следа. Но дали това беше работа на турците или на латинците, не знам.
Забих копието с парчето плат на върха до каменния лъв и по този начин завзех собствената си къща. Влязох вътре и започнах да викам името на Мануил. След известно време откъм мазето се разнесе треперещ глас:
— Ти ли си това, господарю?
Мануил изпълзя на четири крака и се опита да прегърне коленете ми. Аз силно го ритнах в гърдите, без да се съобразявам с немощта му и с посивялата му брада.
— Защо не си изпълнил заповедта ми?! Защо не си направил така, както ти наредих?! — извиках яростно аз и с безсилна ръка се опитах да изтегля сабята си, която от кръвта бе залепнала в ножницата.
Чак сега забелязах, че сабята ми беше еничарски ятаган и че ямурлукът и увитата около главата ми чалма, с която чаушът беше превързал раната ми, ме караха да приличам на агарянин.
— Благодаря на Бога, че все пак си на служба при султана — искрено рече Мануил. — Ти наистина много умело успя да запазиш тайната си до последния момент, така че дори аз се подмамих. Нали ще ме вземеш под своя закрила? Вече съм набелязал няколко къщи, които ще ти помогна да оплячкосаш.
Погледна ме в очите и побърза да добави:
— Имам предвид, че така само си представях какво бих направил, ако бях турчин и влезех с победителите в града. Кажи ми, вярно ли е, че императорът е загинал?
Когато кимнах утвърдително, той сърцато се прекръсти и рече:
— Благодаря ти, Господи! В такъв случай вече няма никакво съмнение. Ние всички сме законни поданици на султана. Господарю, вземи ме за свой роб, за да мога да се опра на теб, ако някой друг пожелае да ме зароби.