Мануил боязливо ме погледна и отчаяно рече:
— Знам, че няма да ми повярваш, но тогава си помислих, че и аз съм грък и че баща ми е бил на служба при стария император Мануил. Разбира се, помислих си с тъга и за скритите си пари, и за живота си, но въпреки това грабнах меча на един убит войник и се затичах обратно към Керкопорта.
Удивен, както изглеждаше, от собственото си безумие, той вдигна нагоре ръце и извика:
— Наистина, господарю, с меч в ръка се завтекох към Керкопорта, като се надявах, че все някак си ще мога да я залостя, но за щастие куражът ми дойде твърде късно. Султанските еничари тичаха през портата насреща ми и аз бързо захвърлих меча си, вдигнах ръце и помолих Светата Влахернска Богородица за спасение. Колкото и да е странно, молитвата ми помогна. Еничарите ме сграбчиха за двете ръце като в менгеме и ми заповядаха на развален гръцки да им покажа пътя към Коранската обител.
— Те наистина бяха храбри мъже — продължаваше да си припомня Мануил. — Побягнаха към манастира, макар да бяха само двадесетина на брой, тъй като останалите се бяха покачили на стената, за да изненадат защитниците в гръб и да забият султанските байраци.
— Това е станало точно в момента, в който агаряните пробиха защитата при Свети Романовата порта — отбелязах аз. — Не, предателството при Керкопорта не е имало никакво значение. Пък и портичката беше затворена, когато тази сутрин бях там.
— При вида на султанските байраци венецианците предприеха смела атака — обясни Мануил. — Когато се огледах, те тъкмо се втурваха през вратата в стената на двореца със святкащи мечове, бляскави брони и с развят лъвски флаг. Посякоха еничарите, що бяха останали край портичката, и я залостиха преди да се върнат във Влахернския палат.
— А ти какво направи? — попитах аз.
— Аз показах на турците пътя към Коранската обител, като се надявах, че чудотворната Божа Майка ще укроти техните разярени духове. Толкова несъвършена е човешката природа, та жаждата за плячка и грабеж надделя. Цялата черква беше украсена с рози и препълнена с молещи се жени, които стискаха вощеници в ръце. Ала еничарите опозориха светия храм, като с ятагани си проправиха път през беззащитната тълпа право към иконостаса. Разбиха го и разсякоха на четири чудотворната икона. Ужасих се и като не желаех да се задържам в компанията на тези безбожни мъже, побягнах навън заедно с жените.
— Пристигнах навреме, за да се присъединя към венецианците, които напускаха Влахернския дворец — продължи Мануил. — За щастие някои от тяхната прислуга ме познаха, тъй като щяха да ме затрият само заради туй, че съм грък. Пробивайки си път през града, те посичаха по пътя си срещнатите турци и гърци без разлика и обраха няколко къщи, защото имаха доста време на разположение. Бяха озлобени от безсмислената смърт на техните сънародници по стените и от факта, че техният байло беше попаднал в турски плен. Отидох с тях до пристанището, след което се скрих тук, в мазето, и предоставих живота си в Божиите ръце. Имах намерение да се измъкна чак утре, когато агаряните са по-спокойни. Днес те са готови да посекат всеки само заради удоволствието от убиването, с изключение, разбира се, на жените, от които извличат други удоволствия.
— Докато това копие стърчи пред вратата, тук си в безопасност — успокоих го аз. — Това сега е мой знак и никой турчин няма да посмее да влезе в къщата. Освен това тя е незначителна и в нея няма жени. Но ако въпреки това някой влезе вътре, кажи, че къщата вече е запазена, кажи им името ми на турски и това, че си мой роб. Така нищо няма да ти се случи. Остани с Бога.
Мануил се вкопчи в мен, вцепенен от страх, и извика:
— Къде отиваш, господарю? Не ме изоставяй!
— Отивам да потърся Завоевателя — отвърнах аз. — И това име най му подобава. От всички султани нека на него да му викат Мехмед Завоевателя, тъй като той ще да е най-великият от тях и ще владее както над Изтока, така и над Запада.
Слязох близо до брега, където екипажите на турските кораби бяха заети със своята плячка и видях, че султанът наистина е поставил къщата на куропалат Лукас Нотарас под закрилата на чаушите. Заговорих ги и те ми обясниха, че куропалат Лукас Нотарас, двамата му сина и болната му жена са наистина на сигурно място зад тези стени. Клатейки глави, те се тюхкаха, че бяха загубили награда от хиляда златни аспри, тъй като куропалатът беше подмамил храбро сражаващия се османски принц Орхан в къщата си с цел после да го предаде на султана, но принцът беше усетил в последния момент какво го очаква и се беше спуснал, предрешен като монах, с един плетен кош в основите на крепостната стена откъм брега, където бе попаднал в плен на турските моряци. Един гръцки пленник обаче го познал и го издал на турците, като по този начин откупил свободата си. Веднага отсекли главата на принца и я проводили на султана.