По обяд се завърнах при катедралата и оттам наблюдавах как последните християнски кораби, газейки дълбоко под огромния си товар, бавно отплаваха. Но дори сега нито една турска галера не ги нападна. Северният вятър издуваше платната им, а по мачтите непобедени се вееха флаговете на много християнски нации в прощален привет към умиращия Константинопол.
— Носете предсмъртен привет на цялото християнство! — извиках аз. — Треперете, западни страни! След нас идва вашия ред! Не виждате ли, че носите нощ над цяла Европа?
Като че ли в думите ми имаше магия. Внезапно черни облаци покриха морето точно там, където корабите плаваха, и всичко над тях притъмня, все едно че отнасяха със себе си нощта. Ново летоброене носеха те на запад. Епохата на човешка похот и душевна смърт.
Турските войници започнаха да се събират от всички страни и по главната улица се зададе бляскавата султанска свита, вардена от облечени в зелено чауши и личната султанска охрана със златни лъкове в ръцете, както и бегачи, размахващи кадилници с благовония. Конете се препъваха в труповете на гърци, все още лежащи по улицата, а къдрокоси младежи от харема пръскаха розова вода около султанския жребец.
Пред разбитите бронзови врати султанът слезе от снежнобелия си кон. Неговото жестоко младо лице потрепваше от умора, но в жълтеникавите му очи грееше студена триумфална радост, каквато не бях откривал у друг човек. Видях тясното лице, тънкия орлов нос и издадената брадичка и отново бях завладян от същия ужас и привличане както по времето, когато живеех при него.
След като слезе от седлото, той премести металния жезъл, приличен на чук, в лявата си ръка, дълбоко се поклони, загреба шепа пръст и я посипа по главата си. Еничарите помислиха, че се прекланя пред единствения Аллах и занемяха почтително. Но ми се струва, че в действителност той се свързваше със земята като неин син и по този начин отдаваше своята почит към смъртта.
Мехмед влезе в черквата, придружен от своята свита, и аз бях сред първите, които го последваха. На пода се въргаляха няколко окървавени трупа и група еничари бяха заети с ограбването на катедралата. Чупеха иконите и откъртваха обкованите със злато и сребро рамки, събираха на куп книги, подвързани със слонова кост, и свещени съдове, завесите на олтара и избродираните с перли филони на поповете. По средата на залата един еничар разбиваше с брадва мраморните подови плочи в търсене на скрити съкровища.
Султан Мехмед отиде до него, безмилостно го простря, удряйки го с жезъла, и извика с почерняло от гняв лице:
— Не разбивай имуществото ми! Всичко, що е движимо, съм го обещал на вас! Сградите обаче са мои!
Другарите на еничаря бързо го изтеглиха за краката преди султанът да го е убил. Някой можеше да си помисли, че гневът на Мехмед идваше от завист по огромните богатства, които подчинените му щяха да натрупат, но това не е в неговата природа. Не за богатства мечтае той, а за власт.
Султанът остана прав, загледан в гигантските размери и неописуемата пищност на черквата, все едно че не вярваше на очите си. Младите офицери от неговата свита не можеха повече да се въздържат. Един от тях потопи ръката си в локва кръв, засили се към стената, подскочи и удари с окървавената си ръка по мрамора толкова нависоко, колкото можа да достигне.
— Това е моя знак! — извика той.
Червеният отпечатък беше толкова високо, че трима трябваше да се качат един връз друг, за да го достигнат.
Султан Мехмед взе от охраната си един позлатен лък, опъна го и изстреля позлатена стрела в най-високата част на гигантския купол.
— А това е моя знак! — извика той, след което се огледа наоколо и заповяда на еничарите да разрушат иконостаса и да оголят олтара.
Преградната стена се сгромоляса и той нареди:
— Викайте всички в хор: „Мехмед, турски емир и син на Мурад, е дошъл, за да посвети най-голямата християнска черква на единствения Бог, Аллах!“
Войниците, които за момент бяха забравили грабежите и бяха последвали султана в черквата, подеха този вик, който дълго ехтя под тези прекрасни сводове. В този момент стана чудо. Иззад олтара се появиха, един след друг, двадесет гръцки архиереи, попове и монаси, всички облечени в церемониалните си одежди, носейки знаци и свещени църковни хоругви. Те приближиха султана, коленичиха пред него и се предадоха в ръцете му. Сред тях беше и Генадий. По време на щурма се бяха крили в една от тайните одаи на черквата.