Това, изглежда, ставаше като по предварителна тайна уговорка и можеше да обясни султанския гняв при вида на еничаря, които къртеше пода. Сега той се обърна към еничарите и заяви:
— Това са мои пленници, тъй като се предадоха на мен. Никой да не посмее да ги докосне. Въпреки това аз ще ви платя като компенсация по сто аспри за всеки един от тези екзалтирани християнски свещеници. Заведете ги в някой манастир, по техен избор, и ги поставете под охраната на чаушите.
В един глас архиереите и поповете направиха своя избор:
— Нека това да бъде Пантократорската обител.
В този момент султанските дервиши и папази извикаха, че е време за обедна молитва. Султанът нареди да му донесат вода и бързо се изми, докато еничарите отвеждаха християнските свещеници. Мехмед пристъпи в олтара, стъпка кръста с краката си, обърна лице на изток и молитвата започна. Цялата султанска свита и всички агарянски войници се проснаха на земята, удариха челата си в пода и с молитвите си посветиха най-славната християнска черква на Аллаха.
След молебена султанът заповяда на дервишите да прочистят с розова вода цялата сграда от християнските нечистотии.
Когато на излизане той закрачи по широката пътека, аз застанах отпреде му и никой не направи опит да ме възпре. Стоях безмълвен насреща му и той ме позна. Лицето му посивя и оглеждайки се наоколо, Мехмед попита:
— Ангеле, дошъл ли си вече за мен?
После се окопити, вдигна ръка и нареди на подчинените си:
— Никой да не го закача!
Приближи се до мен, докосна лицето ми с ръка, изсмя се и възкликна:
— Значи все още си жив, Неподкупнико! Вярваш ли сега, че ще държа конете си в папските черкви?
— Ти знаеше това по-добре от мен — отвърнах аз. — Не ми беше писано да умра по стените на моя град. Нареди да ме обезглавят, за да бъде пълна победата ти.
Той се усмихна с жълтеникав блясък в очите и заяви:
— Имай търпение, Ангеле! За всичко има време.
Без повече да ми обръща внимание, Мехмед напусна черквата. Аз се присъединих към свитата му, за да съм наблизо, тъй като желанието ми да умра бе по-силно от всичко, което бях изпитвал дотогава. Между приближените му имаше много, които ме познаваха, но никой не ме заговори.
Пред черквата беше докаран куропалат Лукас Нотарас заедно с група високопоставени гръцки пленници и архонти. Те всички коленичиха пред султан Мехмед. Той ядно им заговори и поиска да узнае защо се бяха съпротивлявали така упорито, причинявайки с това ненужни повреди на града и загуби в султанската войска.
Нотарас безмълвно погледна към великия везир Халил — дългобрад и сломен от дясната страна на султана, — който Мехмед водеше сега навсякъде със себе си, за да му покаже целостта на своята победа.
— Говори свободно! — нареди султанът.
— Какво можехме да направим, когато в твоя лагер, дори сред най-приближените ти съветници има такива, които ни подтикваха да се съпротивляваме? — отвърна Лукас Нотарас раздразнено, все още гледайки с упрек към Халил.
Мехмед се обърна към везира, сграбчи го грубо за брадата и разтърси треперещата старческа глава.
— Знам те аз тебе, гръколюбецо! — силно викна той, така че да го чуят еничарите. — Но ти служи на баща ми вярно, както твоят баща и дядо са служили, стоейки от дясната страна на султана като велики везири. Затуй ще те пощадя и няма да ти отсека главата, макар че си го заслужил. Но никога вече не ми се мяркай пред очите. Крий се като просяк в най-затънтените краища на моята империя така, както някога твоят прадядо стъпи като просяк пред емира!
Тази внезапна присъда беше смело деяние, но този момент Мехмед беше чакал от времето на своето детство също толкова страстно, колкото и превземането на Константинопол. Младите офицери от неговата свита започнаха да подхвърлят обиди по адрес на Халил и не след дълго към тях се присъединиха еничарите. Султанът зорко наблюдаваше околните и посочи с пръст няколко възрастни сановници, които не се бяха присъединили в одобряването на неговата справедлива присъда.
— Последвайте Халил! — заповяда той.
Чаушите се втурнаха напред и съблякоха почетните кафтани от тези възрастни мъже, които, полуголи и обезчестени, последваха великия везир по дългия път на своето заточение. Еничарите крещяха обиди подире им и хвърляха шепи пропита с кръв земя отгоре им.
Когато те се загубиха от погледите ни, султанът се обърна към гръцките пленници и запита:
— Къде е вашият император? Какво знаете за него? Гърците се спогледаха и заклатиха глави. Преструвайки се на удивен, Мехмед изръмжа: